Актуални мерки срещу кибер заплахите в българския държавен апарат

Колкото и да изглежда като анекдот, реалността на хората в българските министерства е по-различна от тази, в която живеем ние – останалите. А това аз го знам добре, тъй като от една страна с министерствата сме дупе и гащи, а от друга, имам приятели и познати, които ми разказват невероятни истории за трудовото ежедневие и обитателите на учрежденията, в които по една или друга причина в момента работят.

Компютърното обезпечение в стаите на редовите държавни служители най-общо казано е outdated. Веднъж имаше много голям проблем, когато се оказа, че предвидения от тях хардуер не покрива и половината от изискванията на софтуера. Работните станции бяха с по 512 мегабайта рам, а по-новичките имаха цял гигабайт. После имаше един луд гений, който пускаше виртуални машини, на които да пробваме да качваме сървърната част, а по сложен вътрешномрежов път чрез рутинг на не знам си кво и випиени крайните клиенти трябваше да се връзват с нея. Излишно е да ви казвам, че когато питахме в централата дали сървъра може да работи по такъв особен начин хората щяха да припаднат при вида на мастърплана на министерския гийк. Неволята е позната само в България и най-вече в държавния апарат, където “нема пари, действайте” е жизнеутвърждаващо мото.

Но ако за техническата страна винаги има оправданието “бюджетът е разчетен и не можем да купуваме нов хардуер тази година”, с кадрите работата е друга. За последен път бях виждал Word за ДОС доста преди милениума и срещата с него на една министерска машина ми донесе носталгични спомени и тъпо мигане. Операторката на тази машина обаче нямаше проблеми и нагледно ми показа как компютъра не е нищо повече от пишеща машина, както е за голяма част от кадрите на тези учреждения. Хората там живеят в някакъв своеобразен Machinarium. Работят от точно толкова до точно толкова, почиват от точно толкова до точно толкова и разполагат с един определен запас знания и умения, който им помага да свършат определено количество работа, за което получават определена, малка заплата и определени сигурни добавки към нея определен брой пъти годишно. Това им оставя чувството за сигурност и добра сделка – прекарват там живота си до пенсия по добре познатата от социализма схема без да се кахърят за почти нищо. Има зрели хора, при това шокиращо много, за които работата в държавно учреждение е единствената, която някога са имали и ако случайно стане така, че я загубят след 20 години служба, въобще няма да знаят къде се намират и как да продължат. Все едно до вчера са били в кома. За тях е нормално да цъкат на всички прикачени файлове, да не записват документа, който са писали три часа и да вярват в ползата от верижните писма.

Затова не е и толкова учудващо, че съветничката на министъра на отбраната може да напише подобно писмо.