Книгите са овъррейтед, драги ми квазиинтелектуалецо*

Битието е коловоз. За една добра част от населението на земята имам предвид. Хорицата са вагон във влака на живота, който ги води и лашка накъдето си иска, а те просто пътуват, щото живота е там някакво тайнство ли, божа работа ли, писано ли им е — някаква такава пълна тъпня. Ама пък понеже не става да са мълчалив вагон — всички ще те помислят за тъп — трябва някак да изразят онова, което виждат докато пътуват към крайната си дестинация, депото за скрап. “А, това е гара”. “въй, лек, глей тъс топола колко йе висока”, “тоя пък простак пикае в полето”, “еййй пекна слънчице, супер”. Горе-долу с това се изчерпва капацитета на средностатистическия вагон в житейския влак. Плюс/минус, нали. Някои вагони са малко по-джиджяни, в други е пълна клоака. По тази причина средната обществена интелигентност не е точно повод за гордост и е малко като максимата “най-богатия 1% от човечеството владее колкото останалите 99% накуп”, ама наопаки:

Малоумността, простотията и душевната нищета на представителите на 99-те процента е космическа величина и, fuck you, книгите няма да променят това!

В контекста на горното и поради това, че да вменяваш на прост човек неща не е особено трудна задача, съществува идиотската концепция, че ако някой напише книга, то той е ебахти интелектуалеца, а актът на написване на книга е повод за респект към автора. Затова и средния обществен представител има схващането, че издалият книга гражданин е нещо голямо. Че е радетел за култура, грамотност, образованост. Че писането е запазена територия само за такива хора и така нататък простотии. Какъвто е бил случая около средновековието или до началото на 20 век. Глобално говоря. Ако говорех за България, щях да кажа, че е било интелектуално занимание до идването на червените, които ебават путката майна на всичко, правят “писател” и “поетеса” обикновени професии от номенклатурата и запълват щата с угодни минетчии от рода на Блага Димитрова, Вера Мутафчиева, Леда Милева, Ивайло Петров, Димитър Талев и други меки сволочи. Разбира се, понеже всички сме различни, съществува маса народ, който харесва творчеството на тези хора. Нормално е. Този факт сам по себе си обаче не прави нито въпросното творчество някакво културно стъпало, нито тях великани. Прави ги писарушки на щат. И минетчии, както вече казахме. Подкрепя също и вече казаното за обществените нагласи.

После идва демокрацията, всеки може да издава книги, стига да има кой да му ги купи, и вакханалията започва. Понеже неминуемо представители на 99-те процента ще четат това, бързам да синтезирам:

Далеч не от вчера книгописането и книгоиздаването са бизнес и средство. Нищо повече. Елементът на възвишена култура отдавна отсъства, а както историята доказва, болшинството от етикетираните от общество като писатели, не просто не са стока, те са пълен джънк.

Концептуални положения

Като човек, който в последните години следи нещата от двата края, изведох редица постулати. Да започнем от основния.

Писателят не е някакъв ебан речник и не е длъжен да му дреме на хуя за членове, пунктоация и други такива говна.

За дебилите, които не могат да разберат, неслучайно в училище дисциплината “български език” се занимава с езиковите специфики, а “литература” с малко по-аналитичната част на нещата. Всъщност в момента нямам идея как е и ми е през хуя, по мое време беше така. Литературата е креативен процес. Също като останалите изкуства. Тя включва въображение. А въображението, за разлика от пунктоацията, която при добро желание и усилие, ако толкова ти е важно, се учи, има една отличителна черта. Или го имаш, или го нямаш.

Българския-или-сложи-който-език-се-сетиш от своя страна е толкова креативна дисциплина, колкото счетоводството и алгебрата. Той е зубрене. Като ти плеснат един зад врата на сън, да можеш да избълваш поредица от наизустен шит. И не е учудващо, че много дървари, които в училище са имали отличен по български и счетоводство, но в креативните дисциплини са били пълни гьонове, се напъват да бъдат писатели. Ами нека ти кажа, приятелю. За правописната коректност се грижат едни хора, на които това им е работата. Казват се коректори. Можеш да ги наемеш срещу сравнително скромна сума. Креатив обаче, драго ми книжно мишленце, не можеш да си купиш, когато отсъства в главата. И за разлика от другото, това си личи.

След като изяснихме този крайъгълен камък, така важен за ония тъпани, дето не могат и да си помислят да направят нещо отвъд общоприетото и цял живот дуднат рефрена “писателя е длъжен да е безупречно грамотен, длъжен е; не, той е длъжен, нали затова е писател”, да минем към по-важните неща.

Написването на книга, или книги, ако количеството е толкова важно, не прави никого писател. Прави го автор.

“Писател” не е нищо повече от етикет за професионална насоченост, с който малоумното вагонно общество по-лесно да разбира с какво се занимава някой през активната част от времето си. Този етикет е абсолютно същия по стойност като, да речем, заварчик, колбасар, обущар, железничар и други приемани за нискоинтелектуални професии, но дава на приносителя правото да се смята за много умен, много важен и изобщо нещо по, и да бъде третиран с респект, който обикновено не заслужава.

Ако сте обръщали внимание на телевизионни интервюта създадени извън пределите на родината, авторите на книги се представят именно като автори на еди коя си книга. Най-новата, най-смислената според критериите на създателите на предаването, или онази, която е в контекста на самото предаване. Причината е много проста. Навън книгописането и книгоиздаването отдавна е заебало претенциите за възвишеност. То е просто бизнес, а авторът е еднодневка. Написал някаква книга, продала се добре, хубаво. Обаче няма никаква причина да се смята, че следващите неща ще са от същия калибър. Както, между другото, се доказва от всички автори, с изключение на някои по-хитри и чисто комерсиални субекти от типа на Куелю, Кинг, Пратчет и т.н. създатели на шаблонни романи, които идеално са напипали амалгамата на онова, което лесно се чете, лесно се продава и гарантира постоянни приходи. Толкоз с извисеността на писането. Just business. Rinse, repeat.

У нас обаче битува възрожденската сантименталност и наивност, по силата на които Иван Вазов е най-великия раждал се автор, архитектурните постижения на Колю Фичето никога няма да бъдат надминати, а по Тошово време изобщо не беше лошо, защото всеки имаше “разпределение” по специалността, сигурна работа и нямаше безработица. Този епизод е достатъчен да обясни мисловния капацитет на 99-те процента и защо масата е склонна да вика “брей” на автора на всяко издадено недоразумение. Много искам да се разгранича от тоя кюп при спорадичните си прояви в медиите, но никой никога не ме пита като как искам да ме представи. Медиите не са сложени за да всяват объркване в аудиторията си. Те си имат съвсем друга цел и аз като гост-парашутист нямам никакво значение.

Книгописането и книгоиздаването са индустрия. И както всяка индустрия, тяхната цел е печалбата. И както всяка индустрия, в хода на времето се търсят варианти за намаляване на разходите и повишаване на печалбите. И както всяка инднустрия, горните две водят до увеличаване на количествата и намаляване на качествата. Няма да отварям темата за тенденцията за целенасочено вмалоумяване на населението, защото има опасност много вагони да дерайлират от тая страшна конспиративна теория. Но да се говори от текущото състояние на нещата за книгите като за нещо по-различно от ширпотреба и да се търсят в тях вековечни стойности, е нелепо и признак на съзнание останало в някакъв минал живот, където четенето е било символ на висока култура и е отличавало умните от тъпите. Иронията е в това, че сега тъпите четат много повече, но не стават по-умни. Противно на онова, което се смята, да станеш умен не е закономерно следствие от поглъщане на символи.

Книгоиздаването няма икономическа изгода от възвишени трактати, а от джънк, който се продава на кило.

В този ред на мисли, книгоиздаването е същото като зарзаватчийството — една стока трябва да бъде развързана максимално бързо. Залежи ли — фира. Затова има цедка. Ако издаваш всеки, няма как да ти излязат сметките накрая, просто е. По тази причина процеса на достигане на една книга от автора до читателя е следствие от много работа на различни професионалисти. Като продукт книгата има финансови измерения за издателя. Трябва да реализира продажби. Не реализира ли продажби, от нея няма смисъл. Никой не издава книги, ако няма изгода от това. Понеже несъмнено сред четящите има олигофрени, които ще се сетят за някой, дето “благотворително” издава книги, много моля тази специална група дебили да си изпие ярко оцветените хапчета и да се маха. Повтарям. Книгата е съвсем обикновен продукт. Като краставицата. И също като нея може да се ползва различно в зависимост кой я е купил — можеш да я направиш на тараторче, можеш да си я лепиш под очите, а може да си я набухаш и в анала. Изборът е личен и в него няма правилно и грешно. Това е и причината поради която всяка една книга, дори и най-калпавата според един, ще има верен почитател в лицето на друг.

Елитът… кхъ кхъ

Заради вече изложените по-горе народни схващания, литературата влачи със себе си огромна доза елитарност. От бледи юноши до поетеси на смъртен одър, хората в мармалада на литературата са с чувството, че членуват в ебахти недостъпния за простосмъртните клуб и изобщо не се свенят да се държат все едно не серат, не се потят и никога не са топили залъци в сока на шопската салата. Основен аспект тук е мащабът на егото. Има автори, които както сложат последната точка на книгата, така я издават. Те третират творчеството си като сакрално. Редактори, коректори, рецензии — такива да си ги нямаме. Все едно написаното е самородно злато. Приятелю, сигурен съм че ти и другарчетата ти по чашка намирате текста за страхотен. Но навярно алкохолът или нещо друго ви пречи да осъзнаете, че между самородното злато и самобитния талант няма знак за равенство.

Както всяка друга група с претенции за елитарност, писателите също не са стока. Както всяка затворена среда, и тази е гнусна. Като се почне от архетипния й образ наречен Съюз на българските писатели и се свърши с всичките му там клубчета, кръжочета и други такива лайна. Всеки иска да е тартор, всеки иска да ебе най-много. Иззад творческите натури наднича хищническото и териториално поведение. Писател, писател, ама и той има комунални нужди и иска да монетизира моментния си пик. Е, има и разни миньони, които нямат чак такива амбиции. На тях им е достатъчно да могат да спрягат имената на по-известните хора, в които имат шанса да се отъркват. Щях да дам конкретен пример с един поет, ама айде, гавра с труп е излишна.

Освен това много писатели звучат така, сякаш психиатър ги е посъветвал да изваждат от себе си обезпокоителните си мисли пишейки. Което е удобно, понеже никой не може да ти каже копче или да те съди за пълната изродия, която изливаш на страниците. Не за друго, а защото си творец. А на твореца всичко му е простено, тъй като има развинтено въображение. Именно това го отличава от останалите, които са толкова в гъза от морални, етични и какви ли не норми, че самата мисъл да напишат “гъз” без да сложат звездичка по средата ги кара да се изчервяват.

Между другото, нарочно смених термина от “автор” на “писател”. Изразява по-пълно идеята на педерастията в тази част.

Икономически аспекти на писането в страната

Струва ли си да се пишат книги у нас? Не. Всичко е поза. Дори за ония велики литературни гении, дето са достигнали върха на пирамидата и са продали 6 тиража по 1500 бройки. Или 8 тиража по 3000 бройки — извинявам се, ако подценявам пазарната им значимост. Макар че ако си такъв бестселинг автор, момче, защо редовния ти медиен рефрен като професионален писател е, че в страната е много трудно да се живее от писане? А-а, за да можеш после да добавиш с гордост, че въпреки това обаче ти го правиш, разбирам, извинявай. Стана ли време да ти се даде орден Стара планина вече?

Единствената причина да напиша моите неща беше, че можех да си го позволя.

Това е простата истина. Имах времето и възможността да пиша на спокойствие без да мисля за битови тъпотии, които са убиец на всяка емоция. Можех да инвестирам почти една година за едната и година и половина за втората, за да пиша, чета, трия, пренаписвам, коригирам и мисля на спокойствие. Дали беше рентабилно? Купих два чифта очила с хилядарката си от Южна пролет, на която тази година платих и данъка от 100 лв с малко лихва отгоре. За продажби и пари по договор нямам право да говоря, но ще кажа едно

Писането на книги в България не е бизнес за пишещия, ако си като мен и ти пука какво пускаш.

Ако написаното има някакво лично значение за теб, а не го третираш като продукт, писането е крайно нерентабилно. Не само икономически. Също и идеологически. Както разбрах по-късно, масата хора, която може да те прочете и разбере, ако пишеш нещо по-различно от сантиментално-лежерни лайна, е толкова малка, че не си струва. Затова и след 02 се отказах да пиша каквото и да било. Както казах по-горе, 02 я писах година и половина. Изтрих и пренаписах 2/3 от нея. И накрая се оказа, че хората всъщност не се вълнуват от дълбоките неща за живота, каквито мен ме вълнуват и опитах да предам. Те искат да се посмеят преди всичко. Или да похлипат. Една от двете крайности. Но не и да се замислят. И след 01 имаха очакване, че и тази ще е забавна. А 02 е всичко, но не и смешна. Затова няколко месеца по-късно заебах онова, което бях почнал да пиша и което щеше да бъде 00, прикуела на двете книги и по елементарната логика на проба-грешката бях установил, че за да се приеме добре, трябва отново да бъде смешен. Самият акт да пишеш нещо, което не е на твоята вълна, само за да реализираш някаква смешна печалба и посещения в няколко радиостанции и телевизии на мен ми е безсмислен. И когато използвам терминът “смешен”, то е съвсем целенасочено. Ето я ебаната обосновка

В момента месечно изкарвам повече, отколкото двете книги са ми генерирали от издаването си до днес. В тази сметка не слагам “пропуснатите ползи” от почти ежедневното писане във вече споменатите година за едната и година и половина за втората преди издаването, заради което не правех почти нищо друго и заради което отклоних предложение от VC за пари по един проект, който имах на ум за реализация.

Трябва ли ви още нещо, за да разберете икономическия хал на нещата и мазохизмът, който се изисква за писане? Нека ви сипя.

Разбира се, като наивен човечец, който никога не бе издавал нищо преди 2010, нямах хал хабер как реално стоят нещата, каква е икономическата полза за автора и как изобщо оперира схемата на книгоиздаването, която съм описал набърже в самия край на материала. Знаех, че българския пазар е жалък и никога не ми е бил таргет. Целех се в чуждите пазари. Исках директно да изляза на други езици и да захлебя от прогресивния запад — твърдо да вярвах, че това моето за западния читател ще е невероятно добро, нали, заради неговия глад за мистерията “живот по соца”. Преведох първата част на 01 на английски и участвах две или три поредни години в конкурса на една фондация за издаване на американския пазар. Разбира се, не сполучих. Хем си бях казал никога повече да не участвам на никакви конкурси, които изисикват съзнателно усилие, защото са пълна педерастия. Но в главата ми се въртеше приказен филм за бляскавата ми писателска кариера и ще излъжа ако кажа, че ебания Калифорникейшън не ме подведе доста в тази насока. Наистина го виждах, честно ви казвам.

Комуникацията ми с потенциални издатели обаче не просто ме приземи, а ме накара да си задавам въпроса “Защо си дадох целия тоя зор аз, бе”. Реалността бързо ме отрезви и от мечтите ми не остана много. Но пък също толкова наивно миналата година вярвах, че Eleven трябва да са ненормални да ни върнат проект с такъв гигантски пазарен потенциал и възможност за екзпанзия на Балканите за нула време. Това е друга тема, но има общ знаменател — моята наивност в оперирането на света и бизнеса.

С това не искам да кажа, че съжалявам. В никакъв случай. В крайна сметка имах възможността, направих го, видях нещата, научих разни уроци. Други явно все още не съм научил. Наистина очаквах, че писането може да бъде генератор на пари за не просто добър, а охолен живот, което, дайте да не се будалкаме, беше и основната причина да го направя — търсех disruptive за самия себе си бизнес модел за бъдещето. Защото нали това е бе, всеки месец се спрягат съксес историите на разни тетки, дето от нищото сядат и пишат Хари Потър и други такива шитни, и почват да мажат есетровия хайвер за закуска. Здравей, свещена простота. Нещата са малко по-сложни от това, но кой да ти знаеше.

Но пък има и друго. Ако не бях написал тия две книжлета, никога нямаше да срещна човека до себе си в момента. Което само по себе си оправдава и осмисля всичко. И ако има универсален извод от всичко това, той е:

Парите не са всичко, приятелю! Не бе, ебавам се. Изводът е, че пътищата верно са неведоми.

Да ти серем на бг литературата

Скуката е основен съпътстващ фактор в българската литература. Скуката премесена с опит да се правиш, че не си скучен.

Фактът, че лицето Калин Терзийски — лауреат на премията “най-дървен дървар в писателските среди и респективно най-талантлив писател в дърварските среди” има док файлове, в които чинно копи-пейства “писмата”, които получава от читатели, за да топли жалкото си его, идва да ни покаже каква идиотия цари наоколо. Като прочетох част от получения фийдбек, ми идваше да си набия тапа в гърлото, за да не повърна от равносилната скучност на хората, които са му писали хвалебствени оди по пощата. Толкова еднакво скучни бяха с творбите му, че за момент заподозрях как той сам си ги пише с рандъм имена отдолу, нали се сещате, като тестимониалите в сайтове за джънк: “животът ми се промени”, “това е гениално” и така нататък.

Сега, нищо лично, нито го познавам, нито имам мерак да го познавам, обаче така и така съм започнал с него, ще го ползвам навсякъде. За еталон за скука ще въведа единицата “един Калин”. Без да искам да съм язвителен и на тема възраст, лични качества и прочие, ама на 45 години да бягаш от реалността, че за писател не ставаш, е равносилно на живот в друга галактика. И не, многозвездните ревюта в Гудрийдс и файлчето с коментари от читатели не те правят по-малко скучен. Просто огромна част от читателите са скучни като теб, братле. Сиви, скучни хора. И е много показателно, че в едно негово интервю открих това:

– Кои са истинските хора на литературата според вас?
– Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев. Изчезването на списанията вкара в книгоиздаването една голяма група наистина талантливи писатели, които преди това са били „лайфстайл” писачи.

Е, точно там е проблема. Че лайфстайл писачите не си останаха лайфстайл писачи, а станаха автори. Понеже в периода си на лайфстайл писачи създадоха най-добрите си неща. Карбовски например. Последните му добри неща бяха в Егоист. После взе да бърка журналистическия език в безвкусни и откровено тъпи позиции по актуални теми, колкото да каже нещо и сега вече като му видя името някъде ми е тотално през кура какво иска да каже. За творчеството на Тома Марков дума изобщо няма да отварям. Всъщност не знам как хора на по 40+ така и не разбраха, че не е много голяма кирия да си пишещ алкохолик. Че разликата между теб и обикновения е, че ти имаш трибуна. Но това не значи, че обикновения алкохолик при наличие на такава няма да каже същите и дори по-добри неща. Но пък хей, важно е да имаш добри познати. Защото тая работа е същата като оная работа — става с хора, не с качества.

Между другото, прочетете цялото интервю. Можех да го линкна още в началото и да си спестя писането на всичко — прекрасна илюстрация за хала на нещата е. И също така между другото, към горния списък бих добавил и друго също толкова скучно и драматично лице — Георги Господинов.

Веднъж гостувахме в програма Христо Ботев с някакъв човек, на който дори не помня името, но чиято основна житейска гордост беше, че е “единствения жив класик, както се шегуваме с приятели”, понеже някакво негово произведение било включено в учебник по не знам си какво. Еми да, така е. Когато книжния пазар в страната е с такъв обем, че най-продавания бг автор може с хонорарите от всичките издания да си купи една нова Дачия, както вече казах, не ти остава нищо друго, освен да търсиш алтернативни нива на гордост. Сега, много искам да се извиня, ако подценявам някого и вместо Дачия може да си купи Шкода. Много се извинявам още веднъж.

В същата лодка се намират и един друг тип автори, които не пишат защото много ги бива, а защото тоя месец примерно не искат да са декоратори, адвокати, пиар експерти, или нещо такова, а да имат ново, малко по-възвишено амплоа. То се знае, за тях чупките отново са важни. Важно е медиите да тръбят, да има посещения в телевизии и да се създава обществен образ. Една такава, дето няма да й казвам името, защото организацията, на която мъжа й е съсобственик има интересната способност да прави така, че всичко негативно казано за тях изчезва по един или друг начин; та този продукт на маркетинга бичи исторически съспенси по 1000 страници, па ходи на полюса, па с някъв принц при Слави кисна, па се влюбва в турски писател, па какво ли не направи за да й излезе името на писателка. Не защото има какъвто и да било талант или какво да каже — тежката логорея не е имане какво да кажеш — а защото може да си го позволи. И между другото, постигна го. И тя като Емо Чолаков успя да влезе в устата и сърцата на определен кръг наши сънародници, ако и да са по-скоро в третата възраст. Така щото един ден като бях при нашите, майка ми ми направи следното изречение: “Днес във фестивалния има среща с писателката хикс. Онази младичката, умничката, хубавичката, талантливичката, интелигентничката…” Сигурно и още щеше да продължи, ако не бях разпрал въздуха с чобански смях. По-долу ще разберете, че милата ми майчица е типичен представител на 99-те процента с всички произтичащи от това последствия. Милата ми майчица също така не бе чела писателката по него време. Базираше впечатленията си на изградения й медиен образ, според който хикс също е и “една от най-обичаните писателки в страната”. Негре, моля ти се!

Четящите

Като кажем “а”, да кажем и “б”. Или като начесахме пишещите, добре е да зачервим дирниците и на четящите. Щото и те са същия дол дренки.

Четящите са същите позьорски гъзове като пишещите. Даже по-зле на моменти. Следя една група във фейсбук, където няма-няма и изведнъж бааам се почват снимки на библиотеки, тънки въпроси от типа “А вие колко хиляди книги имате” и други такива лайна. Все едно си шибаната вавилонска библиотека и е адски важно да пазиш наследените от баба си първи издания на “Моторни песни”. Единствената причина да държиш хартиена книга много години е че тя е непреходно свидетелство. Отново няма да навлизам в конспиративни теории и това как цифровизацията е нож с много лошо второ острие от гледна точка на това, че цифровите данни лесно се манипулират. И може да сте чували показателната сентенция на Оруел, а може и да не сте, щото не се интересувате от такива глупости: “Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото.” Вижте, заслугата на този човек не е в написването на прословутата му книга. Заслугата е най-вече в опита му да събуди мозък в малоумните вагонетки. Е, не се е получило. Сега всяка путка знае два лафа: “1984 е антиутопия” и “Големия брат гледа” и с това се изчерпва влиянието на творчеството на Оруел над масите. Накратко. Цифровизираното ни настояще позволява лесно да се манипулира цялата история. Нещо, което като практика датира много преди нещата да са толкова цифрови. И единствената полза на хартиените книги е след век или два да служат като референция за онези ренегати, които осъзнават, че нещо в общественото образование и поднасяне на информация е сбъркано. Отвъд това гордостта, че притежаваш няколко хиляди тома не е нищо повече от жалък опит да се почувстваш значим и интересен по единствения възможен за теб начин.

След имането като гордост идва четенето като гордост. Да четеш безразборно заради схващането, че така се обогатяваш, е същото като да се ебеш безразборно. Никаква разлика няма. Когато вагонът ти пристигне в депото за скрап, няма да има абсолютно никакво значение нито колко книги имаш прочетени, нито колко патки издухани в живота. Знаеш го, но да ти кажа, че безразборното четене издава също липса на критерии, тежка самота и най-вероятно свързани с това душевни ядове. За да не съм съвсем едностранчив, трябва да призная, че в четенето заради самото четене има един положителен ефект. Човек може да обогати речника си малко. А и да опита да детронира Димо Падалски в Минута е много. Харизма с много четене не се развива. Голям ебач също не се става. Нито добър човек. Но пък четенето е перфектен параван да прикриеш недъзите си, без значение душевни или физически са.

Неразривно свързана с горното е тенденцията на обществото да бърка етикетите. “Умен”, “интелигентен”, “начетен”, “мъдър”, “ерудиран”. Все привидни свойства на дадения индивид, които имат за цел да го илюстрират като по-различен от сивата маса. Личност с авторитет. За жалост обществото на генетично ниво е малоумно и затова е склонно да слага толкова повърхностни етикети. Етикети опосредстващи налагането на погрешното схващане, че трупането на информация е признак на повишена интелигентност. Информацията сама по себе си не е важна. Тя е средство. Начинът на поднасянето й не е важен. Той е едностранчивото отражение на гледната точка на група хора. Книгата не е еднозначно отражение на гледната точка на автора. Тя е отражение на гледната точка на редактора, коректора, издателя и пазара. Книгите се пишат за да се четат. Книгите се пишат за да се харесат. Книгите се пишат за да се продават. Изключенията от това бизнес правило са много малко и са тема на съвсем друга дискусия. Книгите препредават информация, която по пътя е изкривена от поне една или две призми. Така че обемът получена от хартиен носител информация не е кой знае какъв повод за гордост. И все пак, ето ни тук, където хора с интереси от рода на “не искам цигани да ни бият” и “истинската жена е длъжна да бъде вредна и капризна” се считат за интелектуален авангард, защото имат библиотека с определен обем и са прочели определен брой заглавия. Е, очевидно не ви е помогнало, мама ви дейба!

Но позата на четящия не спира до тук. Негов дълг е да дава компетентна оценка за авторите и другите, по-низши, четящи. За човекът, който ерудирано изцепва имената на Селинджър, Хемингуей и Достоевски всеки, който не си пада по тяхното творчество, е inferior. Изобщо, много е важно да си чел “световната класика”. Ами нюз факин флаш — хората са различни. И по тази причина на мен лично ми е скучна бе, майка ти ограничена! Скучна е. И няма никаква, абсолютно никаква причина човек да си причинява зорлем четенето й, заради парашутисткото мнение на някакъв случаен гащник. Но понеже пък гащникът не се спира до тук и може с лекота да определи всяка друга литература, била тя чиклит, езотерика или каквото и да е различно от творчеството на големите за не-литература, трябва да му се обърне внимание как например заключението, че четенето на Кастанеда е по-нисш акт от четенето на Достоевски, е доста недоклатено, евтинко, долнопробно и цялостно неиздържано. Не за друго, ами защото колкото единия е помогнал на някого най-общо казано, толкова и другия. И ако за момент великият книжен гуру можеше да излезе от измисления си свят и да живее в реалния, където хората общуват помежду си без шибани цитати от прочетените книги, навярно щеше да го вдене и да не се изказва като другарката в първи клас, за която не съществува нищо отвъд онова, което са й казали да преподава на глупавите малки дечица.

Постулат на Борисов: колкото по-простоват и душевно обременен е някой, толкова по-голям е стремежът му да изпъкне и толкова по-крайни са вижданията и реакциите му. И колкото повече книги чете тъпото животно, толкова повече се влошава състоянието му, понеже добива увереността, че е развило способност да мисли.

Критиката

Присира ми се като чуя термина “критика”. Всичките дефиниции на понятието до една са малоумни и изразяват хала на обществото ни — някой постоянно иска да оценява нещо. Критиците в голямата си същност са вътрешно преебани хора, които не са успели да се реализират в областта, в която са станали критици. Нещо не им е достигнало, или просто са разбрали, че не струват. И ето ни в новото поприще. Ако тая хуйня е в категория на професия и ако за нея някой ще получава пенсия след години, ебал съм ти света.

Критиката е лично мнение. Нищо повече. Капиш?

И доколкото личното мнение е редно да се изказва, то изказването му с уклон на всемирна меродавност ме кара да виждам харабийската подбудите зад екзекуцията на ония от Шарлито. Колкото има благородна лъжа, толкова има и градивна критика. Идва ми да убия някого като чуя тая путкинска трактовка от две стинки. Лъжата е лъжа, както и да я наречеш, критиката не е абсолютно нищо, пак както ида я наречеш. Тя е празна полюция от думи. Цялата база на съществуването на някой, който отправя критика обяснява кулата от карти, която обществото, неговите схващания и светът наоколо представлява. Всичко се базира на малоумни, безсмислени абстракции, направени така, че да носят привиден смисъл. За да може оная жалка част от вагонетките, на които мисленето не им спори много и трябва да им се дават смлени модели, да изберат едно от две полярни мнения — “това е добро/лошо”, “този е умен/глупав”, “тази книга е интересна/скучна”.

Паразитната частица “градивна” се добавя в понятието “критика” единствено за парлама. Тя няма никаква стойност. Вари я, печи я, критиката = лайна. Критиката по замисъл е деструктивна и няма как като добавиш една “позитивираща” хуйня отпред да я направиш градивна. Критиката в главата на критикуващия звучи като “аз съм последна инстанция за нещата, моето мнение е най-меродавно, няма какво много да умуваш — приемаш каквото ти казвам.” Все едно се мъмрим пред дружинната. Подозирам, че самото понятие градивна критика е измислено по соца, но интереса ми към етимологията е колкото към водната криза в Калифорния. В моята глава като автор обаче критиката звучи като “ти в ролята си на какъв ми ги бичиш тия речи с тоя възвишен патос бе, бай хуй?” Затова и общият резултат от неприемането на градивна критика от някой е, че той се оказва с неочаквано големи за критикуващия и масата слабоумни папагали, които ще му подемат рефрена, топки, мести си го в другия крачол по отношение на тяхното лично и непоискано мнение, и случаят е приключен. Това обаче е адски дразнещо за критикът, защото му потъпква авторитета, който така старателно е бичил да изгради, и нещата от “професионални” стават лични. Такава е механиката навсякъде, където има намесено его.

Наличието на критиката е закономерно отражение на робския модел на мислене у масите. Те са създадени с потребността да имат нужда някой друг да ги води, някой друг да носи отговорността и някой друг да опира пешкира накрая, ако нещо не стане като хората. Което е много удобно за критика и неговото его. Дава му картбланш. Но също така е и много неудобно, понеже масите имат свойството да се насират и да си сменят мнението дори при най-малкия признак, че позицията им се клати. Нали, наясно сме, че никой не иска да е в потъващия кораб. Свидетелство за това беше случаят, в който една отявлена фенка на Калин Терзийски след този мой коментар, който взе за реално изказване от страна на титанът на мисълта, депутатката Баракова, рязко изтри постовете си в подкрепа на автора и написа извинителен месидж, че много я е срам, че е подкрепяла авторът Терзийски, щом човек като Баракова го харесва. Сигурен съм, че ако бях пуснал лъжеизказване на самия Терзийски, че вярва в илюминатската конспирация, половината му фенове щяха да се отвратят, а други веднага да му станат такива, въпреки че до този момент са ненавиждали творчеството му.

Между другото, това малодушие го познавам лично и от първа ръка. Когато излезе 01 и нашите прочетоха нещо от нея, щяха да колабират. Първоначалната еуфория, че синът е написал книга отстъпи място на истерична паника — какво ще си кажат хората. И хората си казаха. Така си казаха, че за нашите беше дошъл края на света. Няма такава драма и депресия. Майка ми такива тиради ми дръпна по телефона за провалът й като майка, че й казах директно аре да не се чуваме няколко месеца и не вдигах телефона доста дълго време. И по-големия ташак беше, че всичко това не беше заради мен. Глупости, те си знаят още от прогимназията, че псувам и като цяло не съм в поведенческите релси, които са положили за мен така, че да съм за гордост пред хората. След половин година, когато получих бронзовия кон от Южна пролет, ти да видиш какво се случи. Синът не просто стана за гордост пред хората. Баща ми с ебахти самодоволността им го втъкваше на ония приятели, познати и роднини, дето преди това бяха казали че това е за срамотиите. Щото, нали, все пак не кой да е, а самият Боян Биолчев като председател на журито едва ли не ми е направил една бабалюга.

Така че човешката психика не е много сложна. Моделите на поведение не са милиони. Основното робство е към най-голямата малоумност — какво ще си кажат хората. Знаете ли какво? Да им сера в устенцата на хората и тяхното мнение. И ако мога да ви дам искрен житейски съвет — направете и вие същото. Ще ви олекне неимоверно.

Възвисената литература

Е да, освен проза има и други жанрове, нечестно ще е да не стане дума и за това. Да вземем за пример най-елитарния от всички елитарни литературни жанрове — поезията. Разликата между стихотворение поместено в стихосбирка, която всички прейзват като малоумни и стихотворение от последния брой на Уикенд е само и единствено в маркетинга. Толкоз. И едното, и другото е абстрактно, и неразбираемо за никой, освен за автора и някакъв там тесен кръг елитарни гъзоблизци. Затова и тиражите й са по 50-100 бройки. А разликата между глупостите на Стефан Иванов и тези на рандъм домашна поетеса е в това, че хюмнето е много вокално и част от педерастките интелектуално-литературни среди, докато домакинята е част само от тъпото си битие.

остави се
сънят подчертава инкогнито
подлага крак
не
подава ръка

Верно? Ти ли ще ми говориш за висока топка бе, гейзер.

За интимността с книгата лололо

Плоскостта, че четенето е интимно занимание е много романтична и розова като звучене, но реалността е, че интимността е индивидуална и четенето с нищо не е повече от други дейности, класифициращи се като интимни за други хора. Всъщност четенето е спасението на хората с вътрешни проблеми и претенции за по-висока интелигентност. И докато второто е относително, първото е гарантирано. Причината е елементарна.

Никой не бяга целенасочено в имагинерни светове, ако всичко в реалния му е наред. В това число се включва и търсенето на нещо, което ти липсва.

Няма да стъпвам в елемент на конспиративност отново относно това дали физическата реалност е реална, нека улесним нещата. Ако четенето за теб е интимно, то за други хора това е ходенето в гората, медитирането, свиренето на цигулка, пиенето на уиски, обезкосмяването на ануса, молитвата към бога. Сигурен съм, че ще намериш съмишленици във вярата си, че четенето е интимно, но това не е кой знае колко показателно за нищо. Всички останали също имат съмишленици в онова, в което вярват. Което означава ни повече, ни по-малко, че твоята собствена вяра е най-права само и единствено за теб и не е нужно шибаната литература да се превръща в догма.

И изобщо, дори не мога да си представя нивата на душевна нищета и перспективна ограниченост, които носи някой, за който книгите са средство за съставяне на представа за нещата, или прозорецът към света, както поетично е прието да се казва. Не, уйчо, светът е навсякъде наоколо. Да си съставяш впечатление за Ню Йорк от Закуска в Тифани, вместо да хванеш самолет и да отидеш там за няколко дни, е на същото ниво на умствено разстройство, като да определяш българските нрави на база илюстрираното в Бай Ганьо. За което, между другото, културтрегерите иначе много се сърдят, щото те, нали, не са от тая черга и е редно да се разграничат някак от пейзанлъка.

Само изтъкан от вътрешни проблеми, нещастен и насран от страх човечец може да реши да научава за света от препредадена информация, вместо да го изживее лично.

Детската литература и схващанията на прапрабаба

Това, че си четящ, не значи че си добър родител.

Детската литература и изобщо възпитание са ми много болна тема и ако зависеше от мен, този параграф щеше да бъде пълен само с путки майни към уродите, които гледат деца без да имат мозъка дори да пикаят в права линия. Но това няма да промени общото положение и нагласи. Темата е изключително дълга и аз изключително лесно превъртам по нея при вида на обществения хал, затова ще се постарая да съм кратък. Да се тровя заради тия лайна няма смисъл.

90% от детските автори трябва да бъдат претрепани с колове. В това число “класиците” братя Грим, Андерсен, Перо и цялата плеяда създатели на “детски” приказки, във всяка от които някой умира насилствено, изяден е или друга такава тъпня, която не е работа за детското съзнание. И тук малоумната позиция, че детето приема насилието по друг — “детски” начин, изобщо не е тема на дискусия. Ама изобщо.

Насилието няма място в живота на детето и точка бе!

Ако в твоя бит насилието е част от нещата, нормално е и предпочиташ да го научи от теб, отколкото от улицата, ами, госпожа,

със съжаление ти съобщавам, че са те напълнили със сперма много преди мозъкът ти да отбележи някакво значително нагъване

и светът щеше да е едно по-добро място, ако това не беше се случило, ама като е пиян човек трудно се сеща кога да си го извади. За твърде много хора в “модерното общество” обаче мозъкът не отбелязва нагъване и за тях приказното насилие си остава нормално. Това са онзи тип родители, дето са абдикирали от родителството по презумпция. За които е нормално детето им от преди двегодишна възраст да гледа телевизия, да е облечено в розово, ако е момиченце, да не е облечено в розово, ако е момченце, да взема нещата на другите деца, да изпада в тантруми ако нещо му се откаже, да набива захарни изделия на кило, да познава таблета по-добре от шибания си слабоумен родител, да живее в цигарен дим, на празник да яде макдоналдс, да знае да рецитира стихчета и да пее песнички, да е грубо с останалите и да се превърне в един класически бъдещ стожер на калпавия пейзански генофонд.

И ако във времето, когато недоразумения като Хензел и Гретел са били писани, е било нормално в реалния живот всички, включително децата, да умират в крехка възраст, то сега това не е. И не е редно на чистия лист, който детското съзнание е, да се мажат лайна само защото родителят е пълен с тях и не може да прави елементарни преценки. Но там е и драмата на обществото ни. Че именно това се толерира, а другото се счита за ненормално. Жалка картина.

Книгоразпространението

Тайнството на книгоразпространението е толкова далечно за непосветените, колкото тайнството на възкръсването на исусахриста. Да синтезирам набърже. Понятието “октопод” не е само в политиката. То идеално лепне и тук. Книгоразпространението е нагледната демонстрация как това е просто бизнес. Просто във всички възможни смисли, най-вече в буквалния. Общото схващане за книгоразпространението почива върху онази инфантилна наивност, в която човек си представя книжарничка в малко френско градче с все кованото му желязо, старите дървени рафтове, прашасали томчета на Балзак, две масички да изпиеш чаша чай докато четеш, мил възрастен господин, за който това е духовно призвание и прочие романтични сценки. Милички, айде влезте в която и да е верига книжарници с безкрайните им умело мърчандайзнати стелажи, сухите касиерки, за които това не е духовно призвание, а начин да вкарат 600 лв в семейния бюджет, безбройно многото паразитни артикули предизвикващи спонтанна покупка и кажете има ли някаква разлика между акта на пазаруване в супермаркета и купуването на книга. На себе си, на мен няма нужда. За мен покупката на книга е като покупката на пакет ориз. Няма сантимент, няма романтика, няма емоция, няма нищо. Хладен акт.

На фона на тази бизнес картина информацията, че разпространителите задържат над 50% от коричната цена, обикновено 60, не е неочаквана. Нали, за мен лично е ебахти нахалството, но такъв е живота. Нещата в другите индустрии, където имаме творец, който трябва да стигне до определен пазар, са същите — творецът е най-крайната и тотално expendable дупка на кавала. Ако не е един, ще е друг. Творецът не е от значение. Изобщо. Никога. Творецът не е нищо повече от оръдие на труда за генериране на печалба. И като такова няма какво да умнее и да го раздава велик създател. Колега, летс фейс ит. Да пишеш не е нищо особено в наши дни. Всеки може да бъде издаден. Всеки. Но е добре издаваният да не е тотално неизвестен. Спестява част от разходите по маркетинга на продукта и хайпът по-лесно се постига. Така че аре да се запрем с парадигмата, че писането е призвание, че е само за избрани и дрън дрън приказки от 1001 нощ. Средностатистическият писател обикновено получава между 10 и 20% от коричната стойност на книгата, като условностите са много. И за разлика от музикалните си събратя, които са наясно, че българският пазар е супер мърляв и основното им приходно перо е от участия, авторът на книги няма тази невероятна финансова възможност.

Като алтернатива на горното, а и като съвсем самостоятелен бизнес модел отдавна е популярно самоиздаването. Супер лесно е. И не е скъпо. И отваря вратата за възможности. Например да запазваш някъде около 80% от коричната стойност като чиста печалба. Разбира се, тази схема води със себе си редица неудобства. Необходимо е сам да разпространяваш книгите си, да ги рекламираш, да ги презентираш, да организираш цялата поддържаща чудесия. Ако си социален тип и това те кефи — какво по-хубаво. Ако не си, упражнението е по-скоро болка.

Напредването и поевтиняването на всичко отваря и други възможности. Като например да си направиш собствено издателство. Тук отново е редно да разграничим понятията. Издателство и печатница от демокрацията насам са различни неща. Имането на издателство е по-скоро виртуализиране на възможността да отпечатваш определен вид книги със свое лого на корицата, отколкото нещо друго. Понякога не е нужно да утилизираш цялата разпространителска мрежа на октопода и може или да продаваш онлайн, или чрез сключване на някакви споразумения за ексклузивност в някое от малките пипала на октопода да имаш по-добри резултати. Има пазарни ниши, където този бизнес модел е супер сполучлив. Натъртвам на бизнес модел, защото, отново, книгоиздаването е бизнес, а не просветителска дейност и колкото по-рано разберете това, толкова по-бързо светът в цялата си говнарщина ще лъсне пред вас и ще разберете, че всичко е сбъркано. А когато това стане и тъпата ви вагонетка дерайлира от линията на живота, ще почувствате свободата.

Като финал, ето едно интересно четиво от Тишо по темата с книгите. Особено обърнете внимание на точка 7 и най-вече на последното изречение, което е дюшеш синтез на всичко, което казах.

В заключение

Книжният пазар е сложна комбинация от човешки идиотизъм и вълчи практики. И за това са виновни всички. Всички до крак. И автори, и издатели, и консуматори. Пазарът се култивира. Нагласите се култивират. Търсенето се култивира. И у нас всичко така е култивирано. Защото у нас история на успешното култивиране има дългогодишна. Познавате я от соца, когато кесехте като хуйови глави по опашки за банани около нова година, или всъщност опашки за каквото и да било покрай вечния дефицит. В моя случай, когато имах рожден ден като дете, чаках с часове преди да отвори тъпата сладкарница в Черно море, за да купя едно от 6-7 парфета, колкото там бяха направили, та да има с какво да празнувам по-различно от лайняните торти в кварталната сладкарница, каквито имаше в изобилие. Лайна винаги ще има в изобилие. И винаги ще има кой да ги потребява. И винаги най-гордите от това, че потребяват лайна, ще са най-гръмогласни по темата. А когато става дума за лайна, на българския книжен пазар те са не просто в изобилие — те са основната му движеща сила. Достатъчно е човек да погледне кориците на издаваното, за да не се налага да има нужда от повече обяснения. На мен ми беше обяснено, че кориците са такива, защото пазарът е такъв. Което е парадоксално. Предвид колко олигофренски са 99.99% от кориците на българския книжен пазар, то логичния извод е, че 99.99% от четящите са олигофрени. Тотален парадокс предвид претенциите и чупките им.

И ако като мен лековерно смятате, че да, за една книга е редно да се съди по корицата, защото ебаната корица на свой ред е редно да бъде най-доброто от цялата книга, сбъркали сте. Много сте сбъркали. Всичко сте сбъркали. В тази страна всичко е другояче.

—

* квазиинтелектуалец — pretentious faggot