След 15 години затишие, чичо се завърна на литературната сцена, за да доизбеси всичките префърцунени културтрегери, поети и обикновени алкохолици.

Нещата сега обаче са малко по-други. След изненадата ми, че някакви сайтове продават мои електронни книги, за които нямат права и като добавим мнението ми за българската литература и финансовите измерения от писането, ми се стори чудесна идея аз самият да подарявам книгите си. Да, не се ебавам.

Отидете на ivailoborisov.com, където от месец седи най-новата ми книга 92, а от днес е достъпна и изцяло пренаписаната 01, която тогава спечели ебати приза на шано, и сега е още по-добра. Останалите ми трудове ще последват до края на годината.

Битието е коловоз. За една добра част от населението на земята имам предвид. Хорицата са вагон във влака на живота, който ги води и лашка накъдето си иска, а те просто пътуват, щото живота е там някакво тайнство ли, божа работа ли, писано ли им е — някаква такава пълна тъпня. Ама пък понеже не става да са мълчалив вагон — всички ще те помислят за тъп — трябва някак да изразят онова, което виждат докато пътуват към крайната си дестинация, депото за скрап. “А, това е гара”. “въй, лек, глей тъс топола колко йе висока”, “тоя пък простак пикае в полето”, “еййй пекна слънчице, супер”. Горе-долу с това се изчерпва капацитета на средностатистическия вагон в житейския влак. Плюс/минус, нали. Някои вагони са малко по-джиджяни, в други е пълна клоака. По тази причина средната обществена интелигентност не е точно повод за гордост и е малко като максимата “най-богатия 1% от човечеството владее колкото останалите 99% накуп”, ама наопаки:
Чети, за да не работиш