След 15 години затишие, чичо се завърна на литературната сцена, за да доизбеси всичките префърцунени културтрегери, поети и обикновени алкохолици.

Нещата сега обаче са малко по-други. След изненадата ми, че някакви сайтове продават мои електронни книги, за които нямат права и като добавим мнението ми за българската литература и финансовите измерения от писането, ми се стори чудесна идея аз самият да подарявам книгите си. Да, не се ебавам.

Отидете на ivailoborisov.com, където от месец седи най-новата ми книга 92, а от днес е достъпна и изцяло пренаписаната 01, която тогава спечели ебати приза на шано, и сега е още по-добра. Останалите ми трудове ще последват до края на годината.

Това е първият ми евър фантастичен разказ и го написах онзи ден за едно списание. Днес се оказа, че веганската идеология е явно някаква догма със статут на религия, или еба ли й майката какво, за която никой не бива да говори нищо, освен хвалебствия, дори в художествен текст, а хора тръбящи от медии колко са светли, възвишени и други позитивистични нюейдж лайна, всъщност са изключително обременени, отвътре са изтъкани от дребнавост, тесногръдие и болно его, обаче много държат останалите да ги мислят като точно обратното. С две думи разказът бе отречен, затова го четете тук, а не на хартия. И понеже пък съм свикнал разни черно-бели телевизори да ме мислят като хейтър, няма да ги разочаровам и ще поздравя всички празни биологични роботи със следното изречение.

Чети, за да не работиш

Ще бъде нечовешката нова мистъри-съспенс-ноар книга от award-winning писателят Борисов. Тя ще звучи малко нещо в тая стилистика:

Когато шестте деца бяха доведени в учителската стая, тримата мъже вече бяха разположили различни предмети по пода и листи върху голямата маса.
– Стройте се там в редица по един – изкомандва същият от тримата. – излизате напред един по един, казвате си трите имена, годините, трите имена на родителите, професия. Първия!
Първият ученик пристъпи напред.
– Иван Иванов Тодоров. 12 години. Майка ми се казва Даниела Сидерова Тодорова, работи като шивачка в завод Дружба. Баща ми се казва Иван Стоименов Тодоров. Работи в КРЗ.
– С коя ръка пишеш, Иване – попита мъжът.
– С лявата.
– С дясната умееш ли?
– Мога малко.
– С кой крак риташ топка?
– С десния.
– Сега. Пред теб има едни кубчета. Искам с крак да прекараш тази топка между всички.
Иван започна, прекара топката между кубчетата.
– Така. Застани прав. Скръсти ръце пред гърди… Мда. Сплети пръстите на двете си ръце… Мда. Пристъпи до масата. Хвани химикала. На трите листа пред теб има различни задачи. Първо намираш най-бързия и кратък път през лабиринта. После изчисляваш аритметическата задача. Последната е задача на асоциации. Гледаш думата и в полето в дясно от нея пишеш първата възникнала в главата ти дума? Ясно ли е?
– Ясно.
– Започвай.
След като задачите приключиха, листите бяха прибрани в едното куферче, а Иван бе поканен да пристъпи към другото. В него имаше мастилена плака и множество бланки. Първо снеха отпечатъци от целите му длани, а после от всички пръсти. Скритият в куфарчето фотоапарат му направи няколко снимки. Това се повтори с другите четири деца. След като приключеше, всяко от тях измиваше ръцете си на мивката в шкафа и напускаше. Дойде ред и на последното. То стоеше и гледаше мъжа право в очите по един непоколебим и неприсъщ на дете в подобна ситуация начин.
– Е? Как се казваш?
– Огнян Трифонов Радулов.
– Продължавай – гласът на мъжа демонстрираше нервност.
– На 14 години съм.
– Продължавай! – кресна мъжът и удари с юмрук по бюрото.
– Майка ми се казва Дарина Ангелова Радулова. Преподавател е във ВИНС. Баща ми се казва Трифон Илиев Радулов, инженер в НИПКИК – без нотка на притеснение отговори Огнян.
– Изпълни същите задачи като другите. Трябва да си ги наизустил вече.
– Да, наизустих ги.
Мъжът повдигна вежда. Вена запулсира на шията му, а устните му се сключиха в безкрайно тънка права линия. Не каза нищо.
Огнян изпълни всички задачи, бяха му снети отпечатъци и направени снимки.
– Свободен си – каза мъжът и взе листата със задачите.
Огнян тръгна към вратата.
– Спри! – рязко каза мъжът отново. Погледите на другите двама и директорът рязко се обърнаха към него. – Вярваш ли Бог?
Очите на директорът се изцъклиха.
– Вярвам в нещо повече от Бог – спокойно отвърна Огнян.
– И какво е то? Идеалите на комсомола, надявам се? – мъжът доби леко подигравателен тон.
Пренебрежителна усмивка заигра по устните на Огнян.
– Комсомолът, другарю, е временно локално явление. Вярвам в нещо много по-голямо.
– Огняне! – кресна директорът – Ще ти хвръкне поведението, момченце! Ще те пратя в детска педагогическа стая! В ТВУ ще те пратя! – по вече моравото му лице избиха едри капки пот.
Мъжът погледна другите двама. Тримата кимнаха като един.
– Другарю Семов, не се горещете толкова – обърна се мъжът към директора – Вие изпълнихте вашата работа. Отивай, Огняне – обърна се мъжът и към Огнян.
След като Огнян напусна учителската стая, мъжът се обърна отново към директора.
– Извикайте баща му. Намаляте му поведението и го изключвате. От тук нататък го поемаме ние.
– А другите? – попита директорът
– Те не представляват интерес засега. Увеличете дозата флуорид двойно. Наблюдавайте ги. Ако проявят отклонения, уведомете ме.

„Здравейте. Името ми е Бенедикт Томов и наскоро чукнах 30.”

Така започва познанството ни с един велик мислител. Той постулира някои фундаментални принципи, които ще споделя тук в контекста на нещо много по-значимо и които би следвало да накарат човек да се замисли докато ги чете. Оказва се обаче, че замислянето върху неща, които човек не чете сам, а дава на другите да четат, е тъмна материя.

Но нека започнем по друг начин.
Чети, за да не работиш

Дами и господа,
Настъпи дългоочакваният момент! Пършивата ми книжчица ще бъде представена на широката общественост. Скоро с мен вече няма да може да се говори, ако не сте културтрегери поне от ранга на Денди, или най-малкото да сте по така, как да се изразя… авангардни… Тук имагинерният ми приятел подхвърля зад рамото сполучливото “fucked up in the head”, но сега се опитвам да бъда дружелюбен и да предразположа новия си литературно-културно-трегерски приятелски кръжец, та ще го спестя. Унилсън jr, долу, момче!

Та така, де. Четвъртък, четвърти февруари в 19 в Поп Арт кафето на Одеон. Няма страшно, и аз не съм бил преди там и ми е ново всичко туй…

p.s. което ми напомни за предсказанията на най-големия звездоброец, ясновидец и контактьор в страната – бай Апостол. От пиедестала на съвременния си сайт СуперГастро.нет през май и юни 2009 той отправи следните провизии за бъдещето на книгата:

Апостол Апостолов от твоя фикс идея, се превърна в налудна идея. Вече си напълно обсебен от него. И като истински долнопробен тип, опитваш какво ли не, за да го принизиш до твоето ниво. Ядец! Ти си и си оставаш никой и нищо. Ти си долу, а той е горе!
Ти нямаш и никога няма да имаш фомата, нивото и класата на Апостол Апостолов! Защо ли? Много просто. Родиш ли се идиот, умираш си идиот!
А книжката ти така и няма да я издадат. Никой не издава графоманско- парвенюшки хълцукания.

Кой ще ти публикува книга на тебе, бе льольо? Вземи се погледни в огледалото, заший си няколко шамара и изтрезней. Каквото и да напишеш, все е някаква смешна паравенющина, ама на теб явно ти се чини, че наистина си духовен наставник на нацията.

Апостоле, върни си ми парите за предсказанията, майка ти дърта, лъжлива ше еба!

Знаете ли какъв ми е проблемът? Че искам да чета, а няма какво. Осъзнавам привидната абсурдност на твърдението, но това е реалността. Затова и напоследък чета много по-малко художествена литература, отколкото ми се иска. Всичко ми е едно сиво, скучно, изсмукано и на моменти направо недоумявам с кой акъл някой е пуснал такава чекия на пазара. Което е и най-големият ми страх – да не се окаже, че и моите неща всъщност са безобразна чекия, а аз самодоволно смятам, че съм ебахти шефа. Но това скоро ще се разбере.

Само за последните два месеца съм започнал и захвърлил над 10 книги. Не ме грабват. Или пък са ми откровено постни. За да не си помислите, че говоря с гъза си, ето ви кратък списък на скрапа: Олег Чорни – Eй, you; Мартин Паж – Как оглупях (големи хвалби за тая, голямо чудо, награди и прочие); Фредерик Бегбеде – Windows on the world; Георги Господинов – Естествен роман; Катя Атанасова – Неспокойни истории; две на Иля Стогов, чиито имена дори не помня и не се сещам даже къде съм ги забил след като ги хвърлих потресен. За Проект троица на Карбовски и компания отбрани алкохолета мога да кажа единствено – пичове, ебахти злето!

А като вземеш да четеш нафуканите рецензии на задната корица на бъларските книги, писани от солташаците на автора – други видни писатели, няма как да не ти стане тъпо при мисълта колко евтино хората си плюят на имиджа. Имало е случаи, в които хора са идвали при мен с идеята да популяризирам някакъв проект или нещо друго чрез блога. Естествено, не бих имал нищо против, ако действително си струва. Но не съм толкова зле, че да популяризирам неща, в които не намирам себе си.

Всъщност, единствените книги, които започнах и с удоволствие завърших докато изхвърлях горните в различни краища на къщата бяха две на Суворов и Бог Върнън Литъл, които препрочетох и Душа назаем на Тишо. Тишовата я четох около 20 дни, защото обичам да чета бавно и препрочитам определени моменти. Снощи стигнах до епилога, току-що го свърших. Хареса ми. Бих казал, даже много. Няма да избълвам поток префърцунени тъпни, за да звуча убедително. Вместо това ще приведа най-важния довод. Смятам, че е една от много малкото български книги, които заслужават да бъдат купени *.

* Имам радикално нова идея за глобална промяна на бизнес модела за търговия със софтуер, филми, игри, книги и музика, за която ще стане дума по-нататък. Вероятно някоя вечер, когато се напия и изнервя от поредното несмилаемо ентъртейнмънт лайно.