Битието е коловоз. За една добра част от населението на земята имам предвид. Хорицата са вагон във влака на живота, който ги води и лашка накъдето си иска, а те просто пътуват, щото живота е там някакво тайнство ли, божа работа ли, писано ли им е — някаква такава пълна тъпня. Ама пък понеже не става да са мълчалив вагон — всички ще те помислят за тъп — трябва някак да изразят онова, което виждат докато пътуват към крайната си дестинация, депото за скрап. “А, това е гара”. “въй, лек, глей тъс топола колко йе висока”, “тоя пък простак пикае в полето”, “еййй пекна слънчице, супер”. Горе-долу с това се изчерпва капацитета на средностатистическия вагон в житейския влак. Плюс/минус, нали. Някои вагони са малко по-джиджяни, в други е пълна клоака. По тази причина средната обществена интелигентност не е точно повод за гордост и е малко като максимата “най-богатия 1% от човечеството владее колкото останалите 99% накуп”, ама наопаки:
Чети, за да не работиш

Спомените ми от таблетите не са кой знае колко добри, предвид че единствения притежаван от мен беше едно насрано Graphire А6 преди около 14 години — много преди да ги преименуват на Bamboo, което се свързваше по уникалния сериен интерфейс и лагваше мъжката. Тогава разбрах, че А6 за чеп за зеле не става и всяка инвестиция в такъв размер са пари на вятъра. След като се помъчих един месец да правя каквото и да било с него, така и не го закачих повече до момента на изхвърлянето му след няколко години, когато излетя наред с обелки от лук и друг такъв един обикновен битов отпадък.
Чети, за да не работиш