Или някои наброски върху това дали пък като анализираме общественото поведение и интелект, няма да изкристализираме до извода, че може би все пак живеем във виртуална, или пък друга насадена отвън и неосъзнавана от нас реалност, а всички ние всъщност сме NPC-та (non-player characters, демек сложени за пълнеж, за да не е празен светът, когато истинския играч влезе в него да поцъка малко). Да, горе-долу като във Westworld и Dark City.

Чест гост в речта ми са 99-те процента. Ефирната обграждаща ни градивна структурна единица на обществото, която по съвместителство е и малко шрьодингерова – хем е видима, хем е невидима. Видима тя е за всеки, който не е част от нея, защото е крещящо показна в своята крещяща отличителност. Невидима пък е за себе си и своите членове. Те никога не разбират, че са част от нея, а дори някои откъслечни екземпляри да разберат, те са горди от това. Тъй като, ще стигнем и до там,

те са от правилната страна на живота и всичко.

Да си “нормален” е повод за гордост. Все пак това е контрапункта на “ненормален”, понятие, което по всички обществени критерии издава “грешка”, която трябва да бъде “оправена”, или най-малкото “скрита”. Защото грешките са признак, че нещо не работи като хората, а обществото не може да си позволи дори бегъл намек, че не функционира като хората, камо ли сакралната истина, че е толкова ебано, че единствено натискането на бутона delete от господната сила би оправило нещата.
Чети, за да не работиш

Чети, за да не работиш