Ще бъде нечовешката нова мистъри-съспенс-ноар книга от award-winning писателят Борисов. Тя ще звучи малко нещо в тая стилистика:

Когато шестте деца бяха доведени в учителската стая, тримата мъже вече бяха разположили различни предмети по пода и листи върху голямата маса.
– Стройте се там в редица по един – изкомандва същият от тримата. – излизате напред един по един, казвате си трите имена, годините, трите имена на родителите, професия. Първия!
Първият ученик пристъпи напред.
– Иван Иванов Тодоров. 12 години. Майка ми се казва Даниела Сидерова Тодорова, работи като шивачка в завод Дружба. Баща ми се казва Иван Стоименов Тодоров. Работи в КРЗ.
– С коя ръка пишеш, Иване – попита мъжът.
– С лявата.
– С дясната умееш ли?
– Мога малко.
– С кой крак риташ топка?
– С десния.
– Сега. Пред теб има едни кубчета. Искам с крак да прекараш тази топка между всички.
Иван започна, прекара топката между кубчетата.
– Така. Застани прав. Скръсти ръце пред гърди… Мда. Сплети пръстите на двете си ръце… Мда. Пристъпи до масата. Хвани химикала. На трите листа пред теб има различни задачи. Първо намираш най-бързия и кратък път през лабиринта. После изчисляваш аритметическата задача. Последната е задача на асоциации. Гледаш думата и в полето в дясно от нея пишеш първата възникнала в главата ти дума? Ясно ли е?
– Ясно.
– Започвай.
След като задачите приключиха, листите бяха прибрани в едното куферче, а Иван бе поканен да пристъпи към другото. В него имаше мастилена плака и множество бланки. Първо снеха отпечатъци от целите му длани, а после от всички пръсти. Скритият в куфарчето фотоапарат му направи няколко снимки. Това се повтори с другите четири деца. След като приключеше, всяко от тях измиваше ръцете си на мивката в шкафа и напускаше. Дойде ред и на последното. То стоеше и гледаше мъжа право в очите по един непоколебим и неприсъщ на дете в подобна ситуация начин.
– Е? Как се казваш?
– Огнян Трифонов Радулов.
– Продължавай – гласът на мъжа демонстрираше нервност.
– На 14 години съм.
– Продължавай! – кресна мъжът и удари с юмрук по бюрото.
– Майка ми се казва Дарина Ангелова Радулова. Преподавател е във ВИНС. Баща ми се казва Трифон Илиев Радулов, инженер в НИПКИК – без нотка на притеснение отговори Огнян.
– Изпълни същите задачи като другите. Трябва да си ги наизустил вече.
– Да, наизустих ги.
Мъжът повдигна вежда. Вена запулсира на шията му, а устните му се сключиха в безкрайно тънка права линия. Не каза нищо.
Огнян изпълни всички задачи, бяха му снети отпечатъци и направени снимки.
– Свободен си – каза мъжът и взе листата със задачите.
Огнян тръгна към вратата.
– Спри! – рязко каза мъжът отново. Погледите на другите двама и директорът рязко се обърнаха към него. – Вярваш ли Бог?
Очите на директорът се изцъклиха.
– Вярвам в нещо повече от Бог – спокойно отвърна Огнян.
– И какво е то? Идеалите на комсомола, надявам се? – мъжът доби леко подигравателен тон.
Пренебрежителна усмивка заигра по устните на Огнян.
– Комсомолът, другарю, е временно локално явление. Вярвам в нещо много по-голямо.
– Огняне! – кресна директорът – Ще ти хвръкне поведението, момченце! Ще те пратя в детска педагогическа стая! В ТВУ ще те пратя! – по вече моравото му лице избиха едри капки пот.
Мъжът погледна другите двама. Тримата кимнаха като един.
– Другарю Семов, не се горещете толкова – обърна се мъжът към директора – Вие изпълнихте вашата работа. Отивай, Огняне – обърна се мъжът и към Огнян.
След като Огнян напусна учителската стая, мъжът се обърна отново към директора.
– Извикайте баща му. Намаляте му поведението и го изключвате. От тук нататък го поемаме ние.
– А другите? – попита директорът
– Те не представляват интерес засега. Увеличете дозата флуорид двойно. Наблюдавайте ги. Ако проявят отклонения, уведомете ме.

pls, отбележете се у тая уйдурма, ако ви боли шпека по случая.

Нали и за миг не сте се съмнявали, че 02 ще има? Дори и само за да им е кофти на пръчките. И ще започва така…

Оказах се обгърнат от нещо меко, прозрачно бяло и топло. Все едно бях полегнал в голяма силиконова цица. Но особеното беше, че не го усещах физически. Просто бях сигурен, че съм в голяма силиконова цица. Голяма силиконова цица, която бавно и сигурно ме носеше някъде там по течението на реката от мляко в огледалната млечна безбрежност. Сега като се замисля, може би е била река от кърма. Реката – хранителна необходимост за новия живот. Но да знаете, че с кърмата не е хубаво да се прекалява. Онзи ден си пуснах едно филмче, в което 5 годишно момиченце смучеше от циците на майка си и щях да повърна. Но наистина повърнах, когато после видях 7 годишно момченце да го прави във втория епизод на филмчето. Нали съм ви казвал, че да си родител изисква известно мислене? Както и да е, и да съм, и да не съм, точно сега вече няма значение.

Озари ме прозрението, че реката от мляко всъщност е реката Стикс, по която лека-полека се придвижвам към вечните ловни полета, царевичака на Мачу Пикчу или където там излиза цялото чудо. И лодкар вероятно трябваше да има, за да е всичко както си трябва. Озърнах се да го видя… да бе, „озърнах се” да го „видя”. Сякаш имах очи, с които да го видя и мускули, с които да си въртя хипотетичния врат.

Замислих се, че според онова, което съм чел, нямаше да е лошо някой да ми беше турил две монети на очите, та да мога да платя на човека после. Ако е като българските бакшиши, неплащането на сметката накрая може много да го изнерви, да се обади по радиостанцията на другите лодкари и всички вкупом да ми дръпнат един чуден побой с греблата. Докато имах тяло, в джоба на Брионито имаше няколко бона, но мога да се обзаложа на каквото се сетите, че левовете не се котират много добре дори тук. А и нямам тяло и без това, какво остава за Бриони с няколко бона в джоба.
Чети, за да не работиш

Дами и господа,
Настъпи дългоочакваният момент! Пършивата ми книжчица ще бъде представена на широката общественост. Скоро с мен вече няма да може да се говори, ако не сте културтрегери поне от ранга на Денди, или най-малкото да сте по така, как да се изразя… авангардни… Тук имагинерният ми приятел подхвърля зад рамото сполучливото “fucked up in the head”, но сега се опитвам да бъда дружелюбен и да предразположа новия си литературно-културно-трегерски приятелски кръжец, та ще го спестя. Унилсън jr, долу, момче!

Та така, де. Четвъртък, четвърти февруари в 19 в Поп Арт кафето на Одеон. Няма страшно, и аз не съм бил преди там и ми е ново всичко туй…

p.s. което ми напомни за предсказанията на най-големия звездоброец, ясновидец и контактьор в страната – бай Апостол. От пиедестала на съвременния си сайт СуперГастро.нет през май и юни 2009 той отправи следните провизии за бъдещето на книгата:

Апостол Апостолов от твоя фикс идея, се превърна в налудна идея. Вече си напълно обсебен от него. И като истински долнопробен тип, опитваш какво ли не, за да го принизиш до твоето ниво. Ядец! Ти си и си оставаш никой и нищо. Ти си долу, а той е горе!
Ти нямаш и никога няма да имаш фомата, нивото и класата на Апостол Апостолов! Защо ли? Много просто. Родиш ли се идиот, умираш си идиот!
А книжката ти така и няма да я издадат. Никой не издава графоманско- парвенюшки хълцукания.

Кой ще ти публикува книга на тебе, бе льольо? Вземи се погледни в огледалото, заший си няколко шамара и изтрезней. Каквото и да напишеш, все е някаква смешна паравенющина, ама на теб явно ти се чини, че наистина си духовен наставник на нацията.

Апостоле, върни си ми парите за предсказанията, майка ти дърта, лъжлива ше еба!

По примера на Сергей и Даниел Вълчев седнал и написал книга. Казва се “Да обичаш на инат” и струва 8 лева. Добра печалба за нещо с размера на курсова работа – 100 странички с двойно междуредие и малко картинки. Медийните изяви започнаха да ви липсват или има някаква нова мода отегчителните и скучни хора да показват тези си особености на всички?

Знаете ли какъв ми е проблемът? Че искам да чета, а няма какво. Осъзнавам привидната абсурдност на твърдението, но това е реалността. Затова и напоследък чета много по-малко художествена литература, отколкото ми се иска. Всичко ми е едно сиво, скучно, изсмукано и на моменти направо недоумявам с кой акъл някой е пуснал такава чекия на пазара. Което е и най-големият ми страх – да не се окаже, че и моите неща всъщност са безобразна чекия, а аз самодоволно смятам, че съм ебахти шефа. Но това скоро ще се разбере.

Само за последните два месеца съм започнал и захвърлил над 10 книги. Не ме грабват. Или пък са ми откровено постни. За да не си помислите, че говоря с гъза си, ето ви кратък списък на скрапа: Олег Чорни – Eй, you; Мартин Паж – Как оглупях (големи хвалби за тая, голямо чудо, награди и прочие); Фредерик Бегбеде – Windows on the world; Георги Господинов – Естествен роман; Катя Атанасова – Неспокойни истории; две на Иля Стогов, чиито имена дори не помня и не се сещам даже къде съм ги забил след като ги хвърлих потресен. За Проект троица на Карбовски и компания отбрани алкохолета мога да кажа единствено – пичове, ебахти злето!

А като вземеш да четеш нафуканите рецензии на задната корица на бъларските книги, писани от солташаците на автора – други видни писатели, няма как да не ти стане тъпо при мисълта колко евтино хората си плюят на имиджа. Имало е случаи, в които хора са идвали при мен с идеята да популяризирам някакъв проект или нещо друго чрез блога. Естествено, не бих имал нищо против, ако действително си струва. Но не съм толкова зле, че да популяризирам неща, в които не намирам себе си.

Всъщност, единствените книги, които започнах и с удоволствие завърших докато изхвърлях горните в различни краища на къщата бяха две на Суворов и Бог Върнън Литъл, които препрочетох и Душа назаем на Тишо. Тишовата я четох около 20 дни, защото обичам да чета бавно и препрочитам определени моменти. Снощи стигнах до епилога, току-що го свърших. Хареса ми. Бих казал, даже много. Няма да избълвам поток префърцунени тъпни, за да звуча убедително. Вместо това ще приведа най-важния довод. Смятам, че е една от много малкото български книги, които заслужават да бъдат купени *.

* Имам радикално нова идея за глобална промяна на бизнес модела за търговия със софтуер, филми, игри, книги и музика, за която ще стане дума по-нататък. Вероятно някоя вечер, когато се напия и изнервя от поредното несмилаемо ентъртейнмънт лайно.