Някои от вас, предимно от фейсбук и туитър кръговете ми, знаят, че от началото на годината се захванах с качествено ново начинание. Нещо, което винаги съм искал да направя, но никога звездите не са били подредени така, че да се получи реална възможност. Разработката на игра. Е, през декември от един случаен или не толкова случаен разговор и от дума на дума се зароди една нова перспектива в отношенията ми с един агент и двамата сформирахме инди геймдев екипче. Проектът ни се казва Outer Space Exiles и е сайфай хибрид между RTS, RPG и tycoon с изключително интригуваща история, написана лично от мен. Добрата ми идея е догодина дори да напиша едноименна книга, като остане малко време.

Малко за играта и защо изобщо я правим. Просто защото няма такава игра, а ние винаги сме искали да играем точно това. Ако сте любители на игрите, па макар и спорадични, знаете, че всяка стратегия е съпроводена с безумно цъкане по фабрики и идиотски заводи с цел безкрайно производство на единици и всяка битка се решава не толкова с чалъм, колкото с производството на определено количество определени единици. Което е мега, ама мега досадно и прави всяка игра, па дори и най-доброто нещо докато Planetary Annihilation не бъде завършена, а именно предшествениците й Total Annihilation и Supreme Commander да не провокират кой знае какви емоции към произведените единици. Всички те са expendable в името на каузата, която е да набиеш другия. Булшит казахме ние. В Outer Space Exiles се случва точно обратното. Играчът ще трябва да цени единиците си и да го боли яко сърцето и дупето когато някоя от тях умре заради неговата дебилщина, или реши да напусне колонията. Защото основната врътка е, че всяка една от нашите единици има собствена идентичност, характер и взема собствени решения какво да прави и как да се държи с останалите. И ако животът в колонията не й хареса заради куц мениджмънт, просто си хваща следващия кораб и си бие камшика и оставя играча с тъпо изражение и поука. Защото в тази игра играчът няма директен контрол върху единиците и когато някоя от тях тръгне с куфари под мишницата да си ходи, може само да я гледа глупаво как се отдалечава. Страшничко звучи на първо четене, но пък е онова, което поставя играта ни в своя собствена лига.

Една друга работа, която одмах се набива на очи, е визуалния стил. Той се получи полу-случайно с дизайна на първия смислен модел след няколко ентусиазирани изцепки. Стилът е супер минималистичен и граничещ с гротеската, защото съчетава черти и части от животни и растения. Освен това телата имат свойството да не са изцяло съединени, демек крайниците не са свързани с трупа, а китките са отделени от другата част на ръката. Защо? Защото сме леко фрийки в главите. И защото перфектно се връзва на всичкото ни. Затова и визията получи определението “comics-neon”.

Накратко Outer Space Exiles е сайфай игра, в която умни и одухотворени, но разчленени и убер минималистични единици се щурат на своя глава по планета в търсене на мотивиращи и интересни за правене неща, докато играча поема ролята на мениджър на колонията, където те живеят и която трябва да осигури доброто и сигурно пребиваване на същите, предоставяйки им стоки и услуги, от които те имат нужда. С една дума – симбиоза.

Защо разказвам това и какво точно означава заглавието. В последните 7 месеца и двамата я карахме на мускули и инвестирахме цялото си време и страст само и единствено в играта. В преследване на мечтата един вид. До дупка. И буквално до последните кинти. А без лев игра трудно се прави. Затова, ако ви дреме за игрите, за идеята, за каквото и да е и имате възможност, ще ви обичаме от цялото си сърце, ако ни помогнете. Помощта има много измерения, не само финансови. Все пак наясно сме в какви насрани времена живеем. Харесване, споделяне, говорене – всичко това е от полза и все нещо добро ще се случи накрая.

Линкът на кампанията, който можете да споделяте >>> http://igg.me/at/outerspaceexiles/

Благодаря! <3

Не е като 2, но е хубава. И емоционална. Поне за хора като мен, които не могат лесно да вземат решения, свързани с пожертване на нещо, а когато си избират телефон правят от това световна драма. Е, тук си поплаках малко след някои решения, но такъв е живота, нали така? А и цялата игра се върти около това – вземането на решения, понасяне на отговорността и жертването на едно за постигането на друго.
Чети, за да не работиш

Не се накефих особено преди години, когато метрото излезе и не го играх. Наскоро обаче го получих с Humble THQ Bundle и реших да го пробвам. Не че е лошо, ама не е и добро.
Чети, за да не работиш

От мен да знаете, когато си левичар ядеш много лайна. Индустрията я боли курец за теб, а в повечето случаи продуктите за левичари струват по-скъпо, което е адски педалско. От мен да знаете и друго, свързано с досегашната мишка – когато доставката струва колкото самата мишка, а двете заедно струват два пъти по-малко от подобен продукт на Logitech, недей очаква, че ще имаш дълги, спокойни и честити дни. В резултат от горните две е и следният постулат

Когато си левичар, който спешно си търси мишка с поне 4 допълнителни програмируеми/макро бутона, си обречен да подлудееш.

След много мислене, четене, чудене и обикаляне влязох в Multirama, огледах и излязох. Влязох в Plesio, огледах, купих на Жана един Arc Touch, върнах се в Multirama и взех за себе си SteelSeries Xai срещу нахалните 156 лева.

Чети, за да не работиш

Хич няма и да се хабя с приказки. Втората част наследява всички емоции от първата. Което е добре. Ако искате праволинейна сайфай колялка с хорър елементи, която не пращи от оригиналност, ето я вашата игра. Става за игране, има интрига, всичко си е същото. Атмосферата е все така уникална, изненадващите моменти, в които нещо те грабва от нищото са намалели малко, но ги има и не допускат отпускане. Балансът е ок и не се насича прекалено много от твърде небалансирани нива. Това, че имат отделен екип, който да се занимава само със светлините по нивата е очевидно, понеже светлината е един от козовете при създаване на усещане. Страховито е и не знаеш кога от кое кьоше ще ти изскочи някой изрод. Ако не бяха пипнали светлината така, играта нито щеше да има атмосфера, нито щеше да изглежда толкова добре, понеже графиката е откровено конзолна и само текстурите я спасяват.

Общото време за изиграване беше 9 часа и половина, като един, един и половина от тях хитро са вмъкнати като лека ретроспекция към първата част с бродене по Ishimura. Иновации няма кой знае колко. Играх със същите оръжия от първата част, защото новите ми се видяха тъпи и безполезни. Respec функцията на бенча е добра като замисъл, но не ми се стори особено приложима за хора, които познават играта.

Последния “бос” е изключително досаден и при мен изиска над 30 преигравания. Самото последно “ниво” е също супер досадно и включва нескончаемо бягане от неубиваем противник за по-оригинално гарнирано с тонове други уроди излизащи от всички дупки. И някакси тия двете ми отровиха играта. Кому е нужно да губиш часове наред в едно и също? Дори не мога да си представя каква тъпотия ще бъде минаването им на следващите 2 степени на трудност, като се има предвид, че винаги играя на нормална. Боса му хванах цаката накрая, де – стазис и един спешъл от лайн гъна в краката. И така няколко пъти.

Не разбрах какви са тия инфектори, за които постоянно се показва тип, но така или иначе след първото изненадващо ставане на труп от пода с мощно “роар”, в което хвърлих клавиатурата, започнах да практикувам издърпване и размазване с кубинка на всичко пред погледа ми, така че хич не им оставих възможност да инфектират каквото и да било.

Анализ и заключение на ИБАХТА
Графика: 7
Звук: 7
Сценарий: 7
Геймплей: 7
Физика: 7
Емоция и динамика: 8
Заключение: добро продължение с изключително досаден последен половин час. Приятно е за игра, но wow факторът от първата част отсъства.

Напоследък… е, напоследък, напоследък, от началото на септември… та напоследък играя World of Tanks. Най-общо казано, това е Counter, ама с танкове. Казвам го само за обща представа, защото пред WoT CS е като Doom пред Quake.

Играта е много интересна, бърза и най-спокойно можеш да попилееш часове без да се усетиш. Историческата й достоверност е много силна, а моделите на танковете са просто супер реалистични и детайлни. Страните са две – СССР и Германия. Всяка си има силните и слабите точки. Руснаците имат няколко overpowered танка, но артилериите им не струват. Аз играя немец и напоследък намирам нечовешки фън в Hummel-а си.
Чети, за да не работиш

Лесно най-забавната игра на годината. Невероятно добър платформър, точно от онези, дето вече не ги правят. Брутална изродщина с кървища, чобанско млатене, пръснати тикви, колене и тотален вандализъм. И много силен тъмен хумор. Доберманите се казват Dre или Nate, негрите са точни копия на Тупак. Казвам ви, ако и на вас като мен Машинариума ви писна бързо, макар да си спомняте с умиление отдавна отминалите епохи на поинт-енд-клик куестовете, Shank ще ви даде точно каквато жега трябва. А диалогът с падрето:

– I shall call you Lazarus
– I shall call you fucked

ме накара да изригна в мощен, чутовен оргазъм. Супер, просто супер!

p.s. Самият факт, че можах да направя ебаааахти дългото и нахално комбо в живота си – 110, ме изпълва с още по-голямо щастие.