Категория ‘пътепис’

I carry a gun for protection from ze Germans, my dear. Or how I went to Berlin and mostly enjoyed driving a Tesla

24 02 2014 @ 22:45Trackback
Етикети: , , , ,
Категории: пътепис
curious
6 коментара

Берлин

Дървената пейка на върха на стъкленото яйце в Райхстага е мокра. Става ми мазно на душата. Адвансд педантичната нация на Европа се е осрала малко. Това обаче е само временно, защото за да влезеш в шибаното сдание правиш резервация по интернет (ако си напредничав; ако не, редиш се на опашка), на входа изискват да им покажеш мейла. По-далновидните немци си ги носят разпечатани. Хората свикнали на далеч по-нормален начин да влезеш в някакво си там място, като групата американски африканци или африкански американци, или както там ги наричат педалите, които са свикнали да си чекнат устата, за да не наричат очевидното с името му, за да не засегнат шибаните му чувства, все едно са в главата му, мислят вместо него и знаят дали нещо го обижда или не… та черните хора до нас гледат тъпо, защото това е яко неочаквано и малоумно в един свят, в който ужким всички сме цифровизирани за добро. За щастие, нечий телефон има достъп до мейл и можем да покажем резервацията, за да минем метър и половина по-навътре, където я показваме на седнала кака, но в комплект с личните си карти. Това е преди да те пуснат през проверка като на летището. С все легенчета, рентгени, хора с пищящи палки и други такива чекии. За да разгледаш върха на шибания райхстаг! После стадото се сортира и се натъпква между две стъклени врати. Втората не се отваря докато не се затвори първата и не поседим малко така компактно. Усещам искрено съжаление, че каузата на другаря Георги Димитров не е успяла едно време, но нищо, всички тия унижения се пишат на гърба на онези, които ще дера на жълтите павета много скоро.
Чети, за да не работиш

Троян

11 04 2012 @ 10:57Trackback
Етикети: , , ,
Категории: пътепис
depressed
26 коментара

троян
Чети, за да не работиш

БГ Лято 2011, не много по-различно от предните

11 09 2011 @ 20:59Trackback
Етикети: , , ,
Категории: пътепис
okay
Безинтереснo

Накратко, почивката в Гърция отпадна десетина дни преди резервацията, поради една много проста причина – цената на мобилния интернет в роуминг. Ако се не лъжа, акаунтката в БТК куотна нещо от типа на 5 лв за мегабайт. Вижте ми окото. Но за това после.

В родния град всичко тече по мед и масло. Тимаджиите наливат лев и аз лично нямам нищо против дръзките им идеи. Една от тях е Graffiti cafe, което одмах стана любимо място. В смисъл, как да не те кефи нещо небрежно озвучено с едни от най-радикалните колони евър и едни от най-невъзможните дървени лофтове в историята на интериорния дизайн? Другото е кич в стил оня педал Филип Старк, чиито овърпрайсд мейнстрийм лайна трудно издържам. А пък и възможността да се прибера пеша от там до вкъщи, пътьом гаврътвайки още едно пиво и изхвърляйки кутията му във вездесъщия канал на Mорското, познал не един и два тайнствени отпадъка при тези ми drink and walk среднощни турове, си е лукс, който не всеки може да си позволи, ако трябва да цитирам един от най-недоклатените опити за български копирайтинг след демокрацията. В смисъл… Филипс и лукс?! Космите на гъза ми не са започнали да си говорят на “сър” откакто ги жуля с бодигрума, пък не знам. Не знам в оня период копирайтърите дали бяха наясно, че луксозната марка на Филипс се казва Marantz. Ся, вярвам, че не е много екологично онова, което правя с кенчето, обаче долу преди плажа са монтирани “филтри” с намаляваща пропускливост, които улавят всичкия боклук преди да стигне до небрежно къпещите се на минералната вода до канала скотове, та покрай всичката фекална маса, която се излива ежесекундно в същия канал моя кен не е най-големия екологичен проблем на света.

Така се случи, че тази почивка започна с неочакван обрат. А именно среднощни шофьорски фиести в малките часове, при това не е като този път да кажа, че е било без да съм употребил алкохол, и кесене в спешното на варненската Света Ана. Там доста се позабавлявах. Да не се хваля, но съм забелязал у себе си учудващата способност в определени ситуации да съм много остроумен и да правя отлично впечатление на хората, чиито смени са дотегнали от монотонност и кисели лица. Та появявам се аз в спешното, задавам 2-3 тънки психологически въпроса и въпреки че то беше пълно до пръсване с… толкова мангали в живота си не съм виждал, честно, получавам карт бланш одмах да се юрна вътре, да хвана доктора посред интервенция и да си го питам каквото ме вълнува, после да му подам телефона, да проведе разговор с когото трябва и всичко да е ясно и точно.

Когато два часа по-късно се върнах с пациента, прибирайки го от Шумен, бях добре запомнен, а пък и остроумието ми след две енергийни напитки нямаше граници. И така се оказа, че един час по-късно приемащата в спешното вече ми реди хороскоп, бистрим зодиите, характерите и на едно по-глобално ниво, проблемите на хората и света, а пристигащите към 3 часа пациенти не се ползват с отделяното на мен внимание. В един определен момент на мен взе да ми става неудобно от това, че на гишето виси пич, който не може името да си каже, а в това време иззад него се носи лекция за асцеденти, наклонности на характера и други подобни, бих казал, не до там важни в случая неща. Затова се поокашлях и насочих вниманието на девойчето към чакащия пациент. Няколко минути по-късно той вече бе щателно нахокан, а аз… еми аз седях на нейното място да си чета хороскопа, докато тя отиде нещо да свърши вътре. Сега, правилно ме разберете. Аз обичам нещата да стават така. Егото ми някак се четка. Някак за пореден път удостоверявам пред себе си, че за другите може и да няма внимание, но за мен почти винаги ще има с шепите. Щото знаете ли кое е интересното? Че когато не съм онлайн pro01, а офлайн Ивайло Инкогнитото, нещата са много по-различни. Оказва се, че за разлика от първия педал на ента степен, втория е много готин типаж. Когато е трезвен, имам предвид. И хората странно защо го харесват, и винаги му отделят много внимание, че и с неподправена усмивка, дейба. Но този Ивайло е и едно доста стеснително копеле, което не може да оползотвори напълно хорското внимание, защото винаги го чопли усещането, че така не бива. Че в този момент, примерно, е някак нелепо да седи и да чете някакъв хороскоп на компютъра зад гишето в спешното. В смисъл, ебете ме, нещо не се връзва. Затова изобщо не дочетох хороскопа, а станах и седнах на дивана в чакалнята. После пациентът ми си излезе и вечерта приключи. На следващия ден обаче се оказа прити мъч същото. Вратите на педиатричното отделение за мен бяха отворени като ханджийски порти, а усмивката ми заемаща цялата ширина на коридора озари деня на всички – от санитарките до докторите. И така няколко пъти. Изобщо, доста дълго ще се помни този случай по мое мнение. Друг е фактът, че най-добре е да не ви се налага да влизате в държавна болница. Ако никога не сте били в отделение, трудно ще си представите колко зле е положението на здравната система у нас.

Тъй. Като вметнем, че намирам за странно автобуси на градския транспорт да носят холандска регистрация, за Варна толкоз. Албена все така отива на зле. И преди съм го казвал, но неебателността на местните и летаргичните им повтарящи се сезон след сезон накрая ще я довършат. Трудно ми е да я определя като нещо друго освен курорт за бюджетни туристи. Тази година ми се видя по-окаяна и от преди.

Лозенец определено затвърждава позиции на любимия ми български морски курорт. Абстрахирам се от словесните чекии от рода на Луксозенец, понеже ме боли гъза за хипари с палатки и тяхното мнение за малко по-цивилизованите начини за отдих. Лозенец е нещо като малката София, но без откровената чобания. Емелките и еселкатата се броят на пръсти, а Галена пее 1-2 курорта по в страни, което оставя място за едно малко по-спокойно и непринудено преживяване. Ако и да се натъкнеш на странна Ланча с американски номера, абсолютно ирационално ситуирана до непродаден комплекс.

лято 2011

Комплекс Бора, където този път пребивавахме е куул. Разполага с 4 къщи, всяка от които с може би десетина апартамента. Петата къщурка се строи. Има си ресторант, басейн с шезлонги, беседка до него, зад всяка къща има отделна беседка, а в двете кьошета на комплекса и 2 напълно оборудвани барбекюта. Ама оборудвани както си трябва. С професионално барбекю, всякаква посуда и подправки. Студиото не е нищо особено. Кухненската му част включва мивка и кана за вода. Банята е мега зле и всяко къпане я оставя мокра от-до, което е най-големия проблем – когато седнеш на кенефа, дори по долни гащи, после те са вир вода, щото са се опрели неминуемо до нещо мокро. Тя просто не изсъхва. Никога. Нот евър. Мега досада. Другата досада са мравките. А забравиш нещо дори за 2 часа на плота, честито. Последното значи че този лаптоп е пълен до козирката с мравки, които бяха поблазнени от грозденцето до него. Във всяка къщичка има приличен безжичен нет, така щото рядкото щастие да хващаш нещо с 4 чертички тук е реалност, а скоростта не е лоша. Особено когато се окаже, че интернета, дето ти идва по въздуха от БТК изведнъж е бил ограничен на 128 килобита, щото си си надхвърлил лимита – нещо, което парцалът по продажбите и личен твой акаунт някак между другото е пропуснал да спомене, като ти е ъпгрейдвал предните устройства. Което пък за пореден път поставя акцента върху почтеността на бизнеса като цяло и ме кара да се запитам дали ако дъщерята на същата тази акаунтка, която учи на 50 метра от нас (понеже пък в България всички, от акаунта до ченгето сме си близки и си разказваме лични истории с охота докато въртим едни пари и подписваме едни документи) преживее известен стрес през идващия зимен сезон това ще направи мен престъпник, а майка й все така не… но да не ставаме лоши. Това все пак са обикновени шибани пари – днеска ги има, утре ги няма. Днес си акаунт, утре вътриш свирки на сточна, за да храниш щерката. Примерно.

Но. В Лозенец има само едно място за класна почивка. То се казва Оазис. Журналистическа проверка на ИБАХТА разкри, че тази година комплексът се е разрастнал още повече, а инфраструктурата му е станала почти неузнаваема. Околните 2 комплекса архитектурно много приличат на него и като едното нищо да са на H4U. Ако всеки път, в който цакате за едни особени субстанции сте си задавали въпроса кво, дейба, става с парите ви след като потънат по веригата, ще ви кажа да не се притеснявате изобщо – те са в отлични ръце. Оазис е най-добрия и видимо направен с пари комплекс, който южното черноморие може да ви предложи. Просто покрай делириума прекаляват с цените. Всъщност се осират като животни, ако трябва да съм точен.

Веселият бар на добрата ми приятелка Поли все така подпира къмпинг Китен. И ако бях по-хипарлив, щях да кеся там. Но Китен не е точно моя курорт, за къмпинг на този етап не отварям дума. За сметка на това Царево някакси ми допадна. Убийте ме ако щете, но има нещо привлекателно в това място. И дори знам какво е. Носталгията. Царево изглежда като замръзнало в соца.

лято 2011

Не е мръднало особено, ако не броим главната улица и лъскавите общински сгради. Крайморската и всички пресечки около нея брутално си лъхат на времена, когато дори не съм бил жив.

лято 2011

Ако трябва да си хвана шапката и да отида да пиша някъде, като ония педали писатели, които търсят вдъхновение в на майка си кюлотите, Царево ще е моето място. Вземам си една избушена мансардичка, десетарка козленце, лаптопче и пишете ме бегал за 3 седмици. Като се върна вероятно няма да съм написал нищо и ще имам няколкостотин абсолютно ненужни и безсмислени снимки, но ще е било добре. Ще съм си начесал и тая краста и ще знам, че не съм от хората, на които носталгията им е фактор. Готино е за еднократен сантимент и туйто.

Созопол си е в общи линии същия. Същите стари улички с порутени къщи в стария град, същия жмел в новия.

лято 2011

Интересен факт е, че паяците са със софийски номера, но имат местни общински надписи. В деня на откриването на Аполония имаше удавник. Пристигнахме случайно на мястото десетина минути след случката и сварихме екипи на полицията, гранична полиция и бърза помощ заедно с 50 други кибика да стоят със скръстени ръце и да гледат към морето, белким трупа изплува. Точно него ден гледах от хотела зверските вълни разбиващи са на същото това място и си мислех, че работата е сериозна и само идиот не би уважил червения флаг в последните два дни. Мисля, че когато новината най-накрая бе разпространена 3 дни по-късно, става дума за ученичка, която е пометена от вълна по време на групова снимка на скала. Жалко.

Хотел Калитеа се намира баш там, където искате да сте в Созопол. Над кръстовището разделящо стария и новия град.

лято 2011

От апартамента има нечовешка гледка към всичко, което искате да видите в околността и сте на 10-15 минути пеш от всяко място, на което искате да отидете. Хотелът е тризвезден, но семеен. Натъртвам нарочно на последното, защото сега следват някои разяснения. Известно време смятах, че семеен сега означава двузвезден, но се оказах в грешка. Семейните хотели могат да са с до три звезди. Този е такъв. Разликата между нормален и семеен хотел обаче се корени в услугите и удобствата. Семейните хотели доставят минимума. Това ще рече, че в стаята ви има хладилник, но той не е зареден. Че на никой не му е хрумнало да сложи две чаши като в другите хотели или пък да втъкне един сешоар в банята. Другите пропуски, които се набиват на очи са липсите на каквато и да е информация или нещо тип “Добре дошли”. Няма списък с телефони, меню или каквото и да било. Най-фрапиращото обаче беше архитектурата. Кому, за бога, е нужно двата балкона да са с размер 2/3 от апартамента и потресаваща форма? И как архитекта не се е сетил, че с два реда стъкла по протежение височината на фоайето вътре ще се получи парник? И такива ми ти дребни, но набиващи се на очи детайли.

лято 2011

От друга страна, по някаква странна причина още с пристигането си получихме твърде неформално, екстра и доброжелателно обслужване от всички, включително съдържателите на хотела, включително и паркиране ама баш пред входа. Само който не е бил в Созопол не знае какъв ташак е паркирането там и колко основен фактор при избора на хотел то е и как одмах те отказва да търсиш място за отсядане в стария град, където трябва да си бахти нахалника, за да успееш да се наместиш. Аз нахалник не съм, но пък точно този хотел е да шизънит като местоположение и, както вече казах, нечовешка гледка. Точно срещу входа му се намира магазинчето на съседния хотел, където на въпроса ми дали имат безалкохолна бира първо 12 годишния син на собственика обита да ми пробута Каменица Фреш, после таткото поиска да ми даде Пшенично и Шуменско Светло, което имало такъв цвят, че нямало как да има алкохол в него. Концепцията беше интересна, но им отказах. Да се върна на нашите хора в Калитеа. До края вече бяхме на ти с всички, а съдържателката буташе количката на Ян отпред с щастие в погледа. Получихме и друга неочаквана екстра, но понеже тя граничи с неща, които е добре да остават между хората, ще я премълча. Фактът обаче е, че престоят ни там беше изключително приятен.

Понеже ми се стори, че хем персоналът е с български имена, хем говори с откровено руски акцент, се поинтересувах какъв е случая. И ахнах. Оказа се, че всички от персонала се бесарабски българи от Молдова. Ти да видиш. Хората живеят тук, студентстват и едва преди няколко години са започнали да учат български, а сега вече го шпрехат свободно, но руския корен си остава. И това си е направо дюшеш предвид, че в Созопол и май доста от околните места, основните курортисти са руснаци, румънци, молдованци, чехи, поляци и други такива поданици на Варшавския договор. С две думи, хора които живеят в някакви отминали епохи и питаят шибана носталгия по някакво отдавна погубено време. И е достатъчно само да погледнете табелите, за да разберете. Всичко е на руски. И навсякъде има шибани будки за палачинки. Не знам шибаните руснаци по цял ден ли набиват блини, ама накрая направо ми се драйфаше само от миризмата. А едни от най-печелившите други хранителни бизнеси са пекарните. Никога не съм си представял, че курортисти могат да набиват кремвиршки и кремки, ама явно никога не съм се заглеждал прекалено какво ядат всъщност. Не е истина кво лапане на тесто пада.

Та ако трябва за пореден път да синтезирам положението на морския туризъм в страната, то нека го направя с тези два перфектно разположени един до друг пешкира и да млъкна.

лято 2011

п.с. абе отвътре ми идва да ги попитам тия пичове това лого наистина ли не им създава някакви не-до-там-сериозни асоциации?

лято 2011

Морска одисея 2010

13 07 2010 @ 10:07Trackback
Етикети: , , , , ,
Категории: пътепис
energetic
12 коментара

Пътешествие с кораб

Кога минаха два три месеца не знам, ама ей го на фактът. Мързел, майка. Anyway, в края на март семейство Борисови се похендри връз възголям пътнически кораб и обиколи южна Европа и малко, колкото да не е без хич – северна Африка…
Чети, за да не работиш

England? Not my cup of tea, mate

12 03 2010 @ 17:42Trackback
Етикети: , , , ,
Категории: пътепис
awake
17 коментара

Винаги съм вярвал, че впечатленията на човек като турист не могат да бъдат грам меродавни за реалността на дадено място. Впечатленията ми от Англия преди почти 5 години завършиха с написването на колосален по мащабите си пътепис с размер на четвърт роман. Този път пътеписът ще бъде значително по-кратък и ще акцентира не толкова на промените там, защото те не са особено видими, колкото явно на промените в мен.

Има 4 етапа на пътуванията в чужбина:

1. осъзнаването, че утре вечер по това време няма да спиш в твоето си легло
2. пристигане и свикване с новия свят
3. преживяване на всичко случващо се
4. радостта да се върнеш в добрата си мила къщурка

На четвъртия ден от това седемдневно пътуване копнеех да се случи точка 4. Съвкупността от множество културни шокове и други фактори ми дойде повече и тук е мястото да заявя, че това определено не е страната на семейство Борисови, както семейният съвет заключи.

Чети, за да не работиш

Язовири, водоеми, герап у

16 12 2009 @ 17:55Trackback
Етикети: , ,
Категории: пътепис
mischievous
14 коментара

Преди месец и половина-два се чудехме над въпроса “Тази Нова година да вземем да отидем на една вила, а? Ще се съберем 6-8 души, ще си вземем една цяла къща с барбекю, двор и всичкото му за 3-4 дни и ще рахатясаме. Кво ше им ядем баницата с кори Бела и ше им слушаме тъпата музика в кръчмите на фона на кисели физиономии и пияни животни.”

Месец по-късно търсенето все още не беше дало нужните резултати – или къщите бяха зле (разбирай “щом всички дават, що не и ние”), или вървяха с “хотелско настаняване”, или си представяха глупости от рода на 400-500 лева на ден. И тогава нашето домакинство тропна и каза “Аве я айсиктир от тука, ние що не празнуваме в собствена вила някъде на теферич още догодина?!”

Твърдо адоптирахме идеята да построим малка, но максимално състейнабъл къщурка – със соларните му панели, с колекторите за дъждовна вода, с правилното изложение и разпределение, направена от дърво, със стъкления му покрив, и всичко както си му е реда. В общи линии 500-600 квадрата парцелче ще са предостатъчни за едно добро начало. И имоти не е като да не продава народа, та в ровене спокойно се погубват няколко дни.

Но аз обичам да казвам, че от всяко нещо има полза и нито един миг прекаран в правене на нещо с желание не е изгубен. Ползата от ровенето по десетки оферти беше, че попаднах на снимка на имот на някакъв язовир, която изглеждаше като алпийска картичка. Абсолютно неочаквано. Никога не бях се замислял, че човек може да има имот на язовир. После прекарах две нощи в инспекция на язовирите в България през Google Earth и набелязване на подходящите. В резултат на което по-по-предната неделя спретнахме едно импровизирано половиндневно пътешествие с цел бърз оглед на 2-3 родопски язовира, леко разтъпкване, дишане на чист въздух и, то се знае, дежурното щрак-щрак.
Чети, за да не работиш

Солун, 5 години по-късно

09 12 2009 @ 18:23Trackback
Етикети: , , ,
Категории: пътепис
relaxed
8 коментара

Част 1: Пътуваме

Напоследък се хващам да мисля все повече за това как лети времето и как сякаш беше миналата година, когато видях Солун за сефте и ми хареса. Хареса ми, защото винаги съм искал Червеноармейска във Варна да изглежда като тяхната крайбрежна. И като се замисля, идеята за “гръцката махала” вероятно носи именно този смисъл.

Солун

Нашето домакинство има нова парадигма – да прекарваме по-пълноценно и разнообразно уикендите. Как прекарахме предния ще научите скоро, когато го донапиша. А този уикенд имповизирано ни щукна да отскочим до Солун да се порадваме на по-хубавото време там, да видим как точно изглежда придвижването в ЕС с автомобил и да хвърлим едно око на Икеата преди да поръчаме маса и столове по нета – човек не знае, може да се изненада приятно, а и разликата в цените не е пренебрежима.
Чети, за да не работиш

Страница 1 / 212