Солун, 5 години по-късно

Част 1: Пътуваме

Напоследък се хващам да мисля все повече за това как лети времето и как сякаш беше миналата година, когато видях Солун за сефте и ми хареса. Хареса ми, защото винаги съм искал Червеноармейска във Варна да изглежда като тяхната крайбрежна. И като се замисля, идеята за “гръцката махала” вероятно носи именно този смисъл.

Нашето домакинство има нова парадигма – да прекарваме по-пълноценно и разнообразно уикендите. Как прекарахме предния ще научите скоро, когато го донапиша. А този уикенд имповизирано ни щукна да отскочим до Солун да се порадваме на по-хубавото време там, да видим как точно изглежда придвижването в ЕС с автомобил и да хвърлим едно око на Икеата преди да поръчаме маса и столове по нета – човек не знае, може да се изненада приятно, а и разликата в цените не е пренебрежима.

Оказва се, че преминаването на държавната граница сега няма нищо общо с тогава. На Промахон ги няма киселите чичковци и транзишъна от българска към гръцка територия трае по-малко от минута.

За пътуването с кола в Гърция съм подкован с разни факти, като например, че там превишаването на скоростта с 19 км/ч си се таксува като такова, а не както тук – понеже си под 20, а законът не предвижда наказание за подобно нарушение, си окей. Знам също, че глобите са ебахти респектиращите, но ако платиш до седмица след постановлението, плащаш само половината. Знам и че ако спреш на криво, ти свалят единия номер. Което обяснява огромното количество коли с хартиени табелки на джама. Знам и че ако някой ти мигне отзад означава, че ще те изпреварва. И най-вече знам, че наличието на радар детектор се третира много лошо, дори и просто ако го намерят в колата без да е включен.

Подкован съм също и с iGo 8 с нажулени вътре позициите на камери и радари. Гледах да спазвам колкото се може ограниченията, обаче скоро се изнервих, защото установих, че гърците явно са имали огромен излишък от пътни знаци, така щото в разстояние на един километър ограниченията могат да варират в порядъка: 110 – 90 – 100 – 80 – 60 – 70 – 90, което от погледа на някой, който е свикнал да вижда знак от дъжд на вятър, е меко казано стресиращо. Куки не е като да нямаше, също и камери, досущ като тази пред София ленд, но iGo-то мълча като гъз през цялото време. Трябва да кажа, че в сравнение с дебилното 2006, което мигновено изтрих, 8 ме накара да вярвам на технологиите безпрекословно.

Пътят София – Солун е нещо тип 4 часа с нормална скорост, още повече като се има предвид, че от наша страна е тегав – около Благоевград направо са се насрали да слагат камери и постове.

Гърците карат доста селски. Двойна непрекъсната, знак забранено изпреварването и ограничение 60 – няма значение, хората си жулят и не ги ебе. В Солун обаче ми падна вече шапката. Жълто, червено – такива да си ги нямаме. На една пешеходна пътека спрях да пусна една баба, а тоя отзад щеше да си изпърди клаксона. Бабата не посмя да стъпи на пътеката. И изобщо пешеходците са в доста неизгодно положение – имам чувството, че само аз ги пусках да минат. И ебати шано престрояванията въртят тия. Много са зле, все едно си в Перник.

Но по-интересното е, че липсва жълтия сигнал на светофара. Тоест не липсва, защото от зелено към червено го има, но не и обратно – от червено направо светва зелено. Видях само два светофара, на които първо светна жълто. И оцених замисъла по достойнство – така се избягват проблемите с тръгването на някой гъзльо на жълто, докато друг гъзльо на оранжево е решил все пак да мине. За страни с малоумни водачи като нашите, подобно решение е номер едно. И съветвам градоуправниците да го внедрят асап.

Но майната му на това. Друг е проблемът на Солун. Наличието на множество улици с едни и същи имена е основание да извадиш шмайзера. Нашият хотел Les Lazaristes, според данните, а и според Google Earth се намира на улица Kolokotroni 16 (Κολοκοτρωνη), което е близо до крайбрежната малко след бялата кула и ми е познато. За зла участ обаче htc-то решава да издъхне точно 2 минути преди да стигнем до там – животът на прясно заредена батерия при ползване на GPS без изгасяне на екрана е към четири часа и половина, с клизма – до пет. Докато другото се разбере с GPS-а, се навъртолихме едно хубаво по тесните улички, които имат особенността да са еднопосочни, но някак ирационално – няма проблем четири улици една след друга да са само в една посока и чак петата да е на другата, така че ако изтървеш веднъж пресечката, има да правиш възголеми кръгове докато се изясни. И после, междинните улички могат да са наобратно или двупосочни и изобщо ебаси дискотеката. Да не говорим, че са толкова тесни, че едва се минава. GPS-а отказа да се разбере нещо с другото htc, затова трябваше да се ориентираме с хардкопи картата. Накрая стигнахме. Но на номер 16 няма никакъв хотел и няма как да има, защото уличката е с размерите на… не се сещам за някаква толкова тясна уличка тук. А хотелът трябва да има и паркинг, защото сме го избирали по този критерий. Спрях пред един частен гараж, но огледът само потвърди опасенията – кур! В този момент гаражът се отвори и вътре лъсна ебати AMG-то, а до него един млад пич. Викам си, кво пък, като не знаеш нещо не е срамно да питаш. Слизам аз, подавам плахо глава през вратата на гаража и отпочвам:

– Вуйчо, до ю спийк инглиш?
– Ноу.

Честно да ви кажа, никога не съм очаквал отрицателен отговор на този въпрос и се оказах сгащен неподготвен. Задавам го от куртоазия, колкото да не започна директно. Не очаквам, че в наше време хората не говорят поне английски, баси. Спек. И маймунска комуникация – махам там с ръцете в опит да питам “къде, да го еба, е тоя хотел, ве”, обаче нещо не се получава…

– Ъ-ъ намбър сикстийн… шеснайсе… хотел? Овър деър – соча номер 16 – Хотел?! – разпервам ръце въпросително-безпомощно
– Но хотел.
– Ба, как но хотел, ве?! Колкотрони сикстийн, Лес Лазаристес хотел?! – и му тикаме под носа резервацията с адреса на хотела
– О-о, Лазаристес – казва батката, ама с една от ония особени нотки, които идват да ни кажат, че май сме се наиграли лошо
– Ше се сетиш ти…
– Лазаристес… – тука настава голямо чудене как да ни обясни къде е хотела, ама чудене ви казвам – Го стрейт – маха с ръка надолу по улицата и свива рамене.
– Ясно, тенк ю вери мъч.

Последва известно обикаляне, но тъй като стрейт до края на уличката нищо не открихме, спряхме да се обадим в хотела. От там ни обясниха, че не сме на точното място и ни казаха няколко имена на улици за ориентир. Междувременно GPS-а се беше разбрах с второто htc и започна търсенето на улиците. Но такива улици в Солун няма. Започваме да търсим на хартиената карта и опа – още едно Колкотрони. Намира се в нещо наречено Неаполи, което според мен е просто квартал, но за всеки случай го задавам като град в iGo-то и о, чудо – действително така улицата излиза. Само дето максимума е номер 14, но няма проблеми, сигурно не е ъпдейтната картата. Неудобството е, че се намира на гъза на географията. До тук с идеята за хотел в центъра на събитията, разходката вечерта по крайбрежната, дишане на морски въздух и всичкото му. В подобни ситуации клюнът ми увисва и ставам много, много кисел, нервозен и язвителен.

Половин час, ебати задръстването и нечовешка нужда за уриниране по-късно намираме уличката, която действително свършва на номер 14 и познайте – там такъв хотел, разбира се, няма. Псувни, маймунски подскоци, хвърчащи коси и безпричинна агресия към майки с колички, бездомни сирачета и възрастни минувачи с мрежи пълни с патладжани. След още 5 минути гледане на картата и въвеждане на други имена на квартали все пак открихме правилната улица. Само че тя се намира в Ставруполи. Поне хубавото е, че е съседния квартал и е само на 5 минути. По време на това последно търсене се оказа, че колкотронита на картата на Солун и околностите има, може би, повече от 20. Тия гърци са малоумни.

Там където трябва да е номер 16 обаче има кръгово. И никакви индикации за хотел. Лошо ми е и искам да убия много гърци наведнъж. 10 000 ще свършат работа за начало. Хващам първия чичка на улицата и го подпъвам:

– Хелоу, до ю спийк инглиш?
– Ноу.

Айсиктир от тука!

– Дойч. – казва две секунди по-късно чичката
– Гут. – казва полиглотът Ивайло и хич не го бави – Хотел Лазаристес?

Гъркът се оживява, маха ми да го последвам. Пита “Ауто?”, показвам му аутото, което съм спрял на кръговото. Спирането ми не харесва на чичката и той ми дава знак да се кача вътре, после ме направлява да го паркирам така, че накрая завършвам на един сантиметър от дървото отстрани и на два пръста от колата отпред вирнал гуми на бордюра. Чичката е доволен, прави знака окей. Едно от нещата, които забелязах в Солун още в началото, са безумните начини за паркиране на по няколко реда по улиците и тротоарите. Явно има прекалено много коли. А хората с моторчетата са по-малоумни в движението и от автомобилистите. Как оживяват, не знам.

Чичката маха да го последваме, 100 метра по-нататък показва една табела и прави знака “след нея в дясно”. Поблагодарявам сърдечно. На немски.

Интересното на тази работа е, че посочената табела е на сградата, намираща се на Колкотрони 22. И след нея наистина е хотелът. Ся, нерде 16, нерде 22 and beyond, дейба?! Карай, важното е, че го намерихме.