Солун, 5 години по-късно

Част 3: Икеа

Икеа беше супер разочарование. Затова е хубаво човек да не си гради представи – почти винаги се оказват коренно различни от реалността. Икеа е една такава много кофти реалност след идеализираните представи. За онези, които не са я виждали и живеят в София ще дам най-лесното обяснение – за да разберете как изглежда Икеа, влезте в Комо. Собствениците на Комо са я изкопирали 1:1 с все моливите и метърчетата. Икеа се оказа един голям магазин за един лев. Образно казано, разбира се. Визирам витаещото усещане за евтини боклуци, което ми се насади още след влизането и оглеждането отблизо на няколко стола.

Откакто прочетох книгата за марката и интерпретацията на философията й доста охладнях. Подейства ми като да ми бяха казали, че няма дядо Мраз. Знаех, че цялата философия се върти около достъпността и правилното планиране на нещата така, че да са най-евтини, но не очаквах чак такава евтиния. И не в смисъл на цени, а на “икономиката икономична – дело на всеки”. Няма такива боклуци просто. И съм много благодарен, че точно мострите на столовете, които си харесахме от каталога изглеждаха най-употребявани, респективно най-зле – получихме мигновена представа как ще изглеждат след една година. Същото беше и с масите. Нищо общо с каталога и готините му лъскави картинки. Единствените добре изглеждащи кресла логично бяха над 400 евро парчето и разликата в класите с другите личеше от километри. Но от лайна колкото и да се мъчиш няма как да направиш нещо добро. А на повечето неща просто им личи, че са направени от лайна. Прословутата обсесия на дъртия за пестене прехвърлена и върху отроците му – онова, което ме отврати и облъсна още в кинигата сега седеше пред мен.

На много места съм чел безумието, че тази марка е символ на скандинавския интериорен дизайн и мислене, но явно авторите на тази мисъл не са виждали много мебели в живота си. Ако например бяха виждали мебелите на BoConcept щяха да разберат колко глупави изглеждат с подобно твърдение. Защото разликата между Икеа и Бо е, че мебелите на вторите наживо изглеждат точно така, както и в каталога. Вярно, струват доста повече, но качеството не може, не бива и няма как да бъде евтино.

Сигурно поне 10% от посетителите бяха българи. Навсякъде се чува българска реч и народът граби, ама да си ебе майката как граби. Като за последно. Все едно е на ебати далаверата. А реално далаверата е доста ограничена. Хубавите неща са скъпи, а евтините в общия случай не си струват парите, защото са боклуци. Макар че трябва да призная, че адмирирам идеята за оптималност на производството, така щото например точилката за ножове е произведена от Fiskars. Но това е частен случай. Тук оптималността е превърната в безумието на тънката пресметливост и пестеливост. Драйфа ми се от циции и тънки пресметливци. И хитрия дядка много добре е напипал тази струна в душата на човека – обикновения човек винаги иска да се прави на необикновен, но почти никога няма този шанс. И дайте тогава да се намесим ние, да му кажем, че правим яко класни неща за без пари и после гледайте само какво става. Само дето нещата не са класни и от километри им личи. Пинизът евтино, бързо произведено, интересно за мейнстрима и качествено никога не е бил възможен и няма да бъде. 99% от артикулите на Икеа са евтини, бързо произведени и интересни за мейнстрийма. Качествени и класни обаче те не са. Особено видимо това е при осветителните тела, които изглеждат по-зле и от ментето на Flos, а столовете пък са по-зле от ментетата на Panton chair в студиото на Горещо. Пардон, вече не е модерно да се казва “менте”. Ментетата са so 90’s. Вместо това сега е модерно да използваме далеч по-позитивното и западняшко “реплика”.

В последния 1% обаче се намират разни неща, които си струват. Така например щорите, макар и да нямат екстри, като блекаут и сложни механизми, са изчистени и на добра цена. Същото е с механизмите за шкафове, които с потрес установих, че са 1:1 с монтираните вкъщи. Стелажните системи също са полезни, минималистични и доста тънки. Кухненските ножове вдъхват респект и на външен вид, и с цени от 50+ евро на парче. Както казах, кожените лаундж кресла също изглеждат както би трябвало да изглежда кожено лаундж кресло. Енергоспестяващите крушки са на отлични цени, които нямат нищо общо с тукашните, макар и да съм на мнение, че преди да пускаш поредната технология, която “спасява света”, е хубаво да я направиш достатъчно съвършена. Нали, да чакаш няколко минути крушката да загрее, че да си достигне оптималното ниво на светене означава само, че вече имаш оправдание за това, че си опикал дъската.

Практичността на икейци се простира и отвън. Макар паркингът да е огромен, той е пълен до козирката. Празни са само защрихованите полета пред изхода. На тях хората спират временно, колкото да качат нещата в багажника, тъй като количките са затворени само в този периметър и не могат да излизат на паркинга. Така се спестява гоненето на михаля по цял ден. Но за едно нещо мога да си заложа ташаците – защрихованите места в родната Икеа ще бъдат редовно заети от чобани, в следствие на което прехвърлянето на покупките ще става повод за грандиозни задръствания на паркинга. Въпреки, че няма какво да ме спечели и категорично отказвам новата къща да се пълни с ненужни говна, просто защото са евтини, ще отида на откриването само, за да видя дали съм прав. Очаквам истерията да надмине тази по Метро, а от всички краища на страната да се организират специализирани екскурзии: Тръстеник – Икеа.

И все пак… с Икеа, или без, ходенето до Солун си заслужава всеки път.