“Релевантността” на нерелевантните

31 05 2017 @ 09:25Trackback
Етикети: , ,
Категории: светското училище на Борисов
blank
7 коментара

Чест гост в речта ми са 99-те процента. Ефирната обграждаща ни градивна структурна единица на обществото, която по съвместителство е и малко шрьодингерова – хем е видима, хем е невидима. Видима тя е за всеки, който не е част от нея, защото е крещящо показна в своята крещяща отличителност. Невидима пък е за себе си и своите членове. Те никога не разбират, че са част от нея, а дори някои откъслечни екземпляри да разберат, те са горди от това. Тъй като, ще стигнем и до там,

те са от правилната страна на живота и всичко.

Да си “нормален” е повод за гордост. Все пак това е контрапункта на “ненормален”, понятие, което по всички обществени критерии издава “грешка”, която трябва да бъде “оправена”, или най-малкото “скрита”. Защото грешките са признак, че нещо не работи като хората, а обществото не може да си позволи дори бегъл намек, че не функционира като хората, камо ли сакралната истина, че е толкова ебано, че единствено натискането на бутона delete от господната сила би оправило нещата.

99-те процента са общественият баласт. Онова, което започваш да изхвърляш, когато балонът тръгне рязко да пада, подводницата рязко да потъва и онова, което не е нищо повече от пушечно месо с една-единствена роля – да бъде похарчено в името на обществото в един конкретен момент, а именно когато там му дойде времето. Но междувременно тъпото пушечно месо задължително трябва да върши и някаква работа и да е щастливо, че хем ще го доят, хем накрая ще го направят на котлети. Щастливо то трябва да е, защото ако не е, в момента на коленето котлетите ще станат жилави, а никой не иска да яде жилави котлети. Не е кашерно. Не изглежда, че някой, на който му е даден разсъдък, ще се върже на тия говна, но с обективната реалност не се спори, колкото и абсурдни неща да се случват в нея, особено когато са плод на магическия инструмент групова синергия.

Груповата синергия има свойството да кара хората да изпълняват абсолютни говнарщини, като например пияни да се катерят по джамовете на 11-я етаж на блока, след което, логично, да се срещат със земята и да приключват тъпия си жизнен път; или пък с вярата, че вършат някаква глобално отговорна постъпка с колосална значимост, да си раздират потника и да се жертват в името на някаква хуйня, която им е завибрирала на честотата в точно този момент; или с викове ура, алаху акбар, или каквото там ще да е, да се юрнат като пълни аутисти към “врага”.

99-те процента идват във всякакви форми, цветове, полове и класови принадлежности. Сред тях има и крайни бедняци, и крайно охолни и самодоволни типове. Те се срещат във всичко и навсякъде. По презумпция е редно да се смята, че човек е не просто заобграден от тях, а че е техен редовен член, ако го влече “нормалността”, има вътрешния порив да спасява човечеството от <сложи-каквато-тъпня-се-сетиш> и изпитва сакрална потребност да бъде неразделна и неразривна част от “обществото”.

Има и нещо друго, което той не усеща, но му е поставено като житейски ЗИП предмет в училището на живота, а именно

да пази статуквото.

Той е негласния цербер на статуквото. Той е програмирания цербер на статуквото. Церберът бива два типа: пасивен и активен. Пасивния се активира при наличие на стимулация, демек дразнител — някой казал нещо и така нататък. Активния обаче се разделя на три типа:

1) по убеждение — най-примитивното ниво — оня, който ще те убие в името на това, в което вярва, бясната мастия с пяната на устата, ултимативния радикален боклук;
2) мотивиран — тоя е мотивиран от трети страни да варди, я чрез някой лев по някоя сметка, я насилствено; той не го прави по призвание, а защото е тъпото куче на Павлов — научил се е какво да прави като влезе шефа;
3) 1 + 2 — статуквото не е просто, в смисъл, ако беше просто, нямаше да сме на тоя хал, та следи кой не е достатъчно убеден, та има нужда от мотивация и обратното — кой има нужда от поощрение за добре свършената работа като страж.

Много пъти са ми казвали да ида да се прегледам, че имам нужда от терапия и лечение и ей такива говна от категориалното мислене на баласта, който има и свойството да е оригинален точно колкото радиоточка от соца. Веднъж една беше достигнала кулминацията като каза “не знам дали имаш деца, а може би и не трябва”. Показателно е как представителя на 99-те процента, дори сам при среща с патоген, драпа да възстанови пробива. Програмата му е такава — жертвай си жалкия живот ако трябва, за да опазиш статуквото.

Ама тя тая работа не идва от въздуха. Това поведение се предава по наследство от хуманоид на хуманоид, като семейния златен пръстен. И децата от малки получават общественоугодни рамки — “така не е хубаво да се прави”, “какво ще си помислят хората”, “подаръци има само за който слуша”.

И вие можете да си мислите каквото щете по въпроса, но еволюцията, каквато са ви я натресли добре смляна за по-лесно усвояване, и проба-грешката, като алтернативна теория, не създават нещата така. На мен, разбира се, ми е лесно да казвам такива неща — все пак съм “конспиративен теоретик” според 99-те процента и вместо да се придържам към простичко обяснимите неща, достъпни непосредствено под носа ми, “си губя времето и живота” да съм вечната контра. Хуманоидът винаги измерва всичко прагматично и винаги от ограничеността на собствените си познания и наложено разбиране: “губиш си времето”, “можеше да направиш нещо стойностно”, “пропиля си живота” и други такива лайна.

За хуманоида е важно какво мислят хората. Да не го помислят за “сбъркан”. Затова и родителите му вменяват това от ранна възраст — нещата трябва да се правят “по правилния начин”. “Правилното” правене на нещата изисква те да са одобрени от обществото. Важно е образцовата обществена бурма да се придържа към обществените критерии и да не прави нищо, което може да застраши приемствеността на останалите към нея. Затова в сайтове като Quora, които синтезират мъдростта на нормалните по най-показателния възможен начин, ежедневно има толкова много въпроси, започващи с “Is it wrong if…”

То се знае, аз също не съм расъл във вакуум и собствените ми родители цял живот са искали да се вписват в “нормалното”. Всъщност “в рамките на нормалното” е любим техен израз. От него разбираме, че нормалното има установени рамки, отвъд които следва страшното. А страшното е я да те тикнат в лудницата и да те бухат с електрошокове и тежки медикаменти, като съседката Ива, която изтрещя и беше най-плашещата картина в блока дълго време; я да вземеш да се подлъжеш и да влезеш в някоя секта; я да те отритне обществото и да живееш като “скот”, както обича да казва татко. Той не иска да посочи пример, защото го гложди, че така “не е хубаво”, затова се пада на мен да дам примерът, който той се спира да даде — съседът Божидар Бакалов, бащата на близначките Ивайла и Божидара Бакалови, който живее два етажа по-надолу. Човекът, който тотално загуби връзка с човечеството и живее като един шибан Робинзон сред градската джунгла. Има много аспекти как се случи всичко това, но в крайна сметка не ви е работа да ги знаете от мен. В “жълтата преса” ги има и, повярвайте ми, не е като да са “фалшиви” или “недостоверни”. Поне в голямата си част.

От всичко това виждаме, че обществото е саморегулираща се сила, досущ като човешкия организъм — не търпи външни тела и с особен педантизъм и методична злост ги отстранява. С обществото или си, или не си. С всички произтичащи от това последици.

Обществото само по себе си е радикална терористична организация.

Но не и в очите на членовете си. Както и ония с чалмите, които режат срамните устни на момичетата и им зашиват шундите после и няма да имат никакви угризения да ебат малките ви дечица в дупенцата, когато се юрнат по добре асфалтираните европейски улици. В собствените си очи те не са терористи, а се грижат за опазването на средата и традициите си. Те в това вярват. Те също са общество. И в крайна сметка защо това, че бялото, зализано, социално отговорно, педалско европейско общество не приема техните възгледи за “нормални” и иска да им наложи своите, да е “правилно”, а не например обратното? От страх. От страх, че целия подреден живот с правилно положените основи на образованието, специализацията, професионалната ориентация, кариерното развитие, отпуските на хотел с ол инклузив, голям смарт телевизор, кола на лизинг, вила и нов апартамент, ще отидат по дяволите. Което е глобален endgame. Син екран на обществения уиндоус. ИскаПлаче на целия свят. Скоротечен рак на мозъка на цялата планета с метастази във всичко и всички.

И обществения баласт бърза да “регулира” всяко нещо, което може да застраши програмирания в главата му път. Всяко “отклонение” трябва да бъде “коригирано”. Още в зародиш. Преди да се превърне в “опасна тенденция”. И то с цялата налична сила и гняв, с целия наличен ресурс. Това не е просто “корекция”. Това е смазване. Обществото е устроено така, че да смазва с тежестта си. За всеки случай. За да няма рецидив. За да се даде ясна представа какво се случва, когато се изправиш срещу баласта.

С грубата сила не можеш да се бориш. С тежестта на баласта не можеш да се бориш. Някога опитвали ли сте се да се биете с дебел човек? Мама им и свине деба, за тях законите на гравитацията не важат. Те са като шибани неваляшки. Да се изправяш срещу обществото е нещо много повече от това да се биеш с дебелак. Равносилно е на самоубийство и не е признак на особен интелект. Но има и такива слабоумници. Които като се съберат с няколко единомишленика, решават че имат критична маса, която може да генерира лавина, достатъчно голяма, че да събори поне една от “рамките на нормалното”. Че носят промяната. Нещо повече — че те са промяната.

Бедни ми копелета, колко сте заблудени.

С всичките си вегански фестове, педалски паради, зелени кооперативи, грийнпийс демонстрации и каквото там още ви идва на ум. Нищо никога няма да съборите, нищо никога няма да промените. Единствената промяна, която ще се случи някога, ще е тази, от която онези, които управляват обществото, имат интерес. Ако тази промяна ще ви продаде десет други идеи, които да канализират излишната ви енергия правилно и/ли хиляда други продукта. Моля ви се, спрете да гледате на себе си като нещо по-различно от tools и дефектна част от пазителите на статуквото, която по един или друг начин ще бъде оправена.

И нека дори не почвам всички ония олигофрени със стартъпчетата, дето disrupt-ват “установените модели” в тая и оная област. За всички дечица, на които батерията им е повече от изчислителната мощност, бих искал да синтезирам как стоят нещата в света.

Ще дисръптнете дедовия.

Светът не е на тоя хал, защото всеки двайсегодишен с големи амбиции, излишна енергия и уверението на майка си, че е толкова талантлив, че непременно ще е следващия Зукербергер, Джобс, Гейтс или Мъск, се събужда една сутрин с гениална идея и до края на годината вече е милиардер. Светът е това, което е именно защото това не може да стане. И за да приключа малкото си лирично отклонение, изходите от дисръптващата идея, ако е наистина много добра и много дисръптваща, и на практика създава “опасен прецедент” за дисръптване на статуквото, са три:

1) някой гигант да я купи и да консолидира статуквото (пример: YouTube) — майката е щастлива, стартъпърчето се вижда у пари, жени се за ученическата си любов, раждат им се деца и изобщо идилия от женските книжки;
2) някой да съсипе от дела клетото стартъпче докато повече не може да понесе, после да го придобие и да консолидира статуквото (пример: Napster) — майката много се тревожи, може да развие я рак, я язва, бъдещето на семейното генийче е 50/50;
3) описаното в 2 + поръчка за смъртта на младия талант (пример: Grooveshark) — майката си изплаква очите, обвинява се за смъртта на талантливото си дете, отношенията в семейството се осират тотално и/ли някой умира, fail отвсякъде.

Помня случката преди 7 години, когато Виргиния Захариева трябваше да представя 01. Тя поиска да се срещнем преди това, както разбрах по-късно, да прецени дали съм достатъчно ненормален. Не бях. Оказах се твърде нормален за нея. Затова се наложи вместо нея там да бъде Георги Ангелов. Съжалявам, ако така научава, че е бил втора цигулка, ама това е живота, приятелю. Мина време, гостувах в едно предаване по Христо Ботев с водещ някакъв клет поет, чието име не помня, но помня, че сподели как всяка вечер си лягал в 9. Един вид, ритуал. Та този поет тогава каза “Вержи е толкова откачена, че се е заканила да ни събере на литературно четене в 3 часа през нощта!”. Това бе моментът, в който разбрах, че откачеността на нормалните винаги е безопасна — те няма да оберат банка или да извършат нещо друго против правилата. Против правилата ще действа малък процент дефектирали. Дефектиралите са онези, които под една или друга форма са казали я да си ебете майката с вашите правила и норми, но обикновено са толкова прости, клетниците, че свършват я в дранголника, я с игла във вената, я никой не ги открива повече. Те действат против правилата. Откачените сред нормалните действат в правилата и откачеността им обикновено се изчерпва с авангардно облекло, провокативен цвят на косата, пиърсинг на носа, в екстремни случаи, на путката, и поведение, от което другите могат да се изчервят или адмирират, но все така напълно безопасно. Затова с откачените сред нормалните е по-добре да си нямаш работа. Нито с техните критерии за каквото и да било. For те са същия боклук, само с повече претенция и его. Също, в този параграф няма кавички на думите с чисто илюстративна цел.

Опорните точки на 99-те процента са празни понятия от речта, измислени конкретно да дават насоки на мисленето и поведението. “Етика”, “морал”, “норми” /на поведение, хранене, говорене, обличане, други/, “достойнство”, “доблест”, “чест”, “уважение”, “патриотизъм”, “равноправие”, “социална отговорност”, “възпитание”, “човещина”, “добро”, “зло” и така нататък, и абсолютно безсмислени схващания от слабоумния тип, че четящия книги човек е по-умен, че “доброто” винаги побеждава “злото”, че скромността краси човека, че ако бачкаш като пълен ретард и много искаш нещо, накрая неминуемо ще го постигнеш. Ей такива. Без да се опре на някоя от тези абсолютно празни и безсмислени тъпни, хуманоидът губи опора, може да даде късо и да му се ебе путката майна. Би изгубил смисъла на безсмисления си живот.

Затова на обществените хуманоиди им е жизненоважно да вярват, че светът е добро място и да подкрепят това с рандъм снимчици и клипчета от нета на сакати спортисти и други такива лайна, които доказват с огромна сила уникалното събитие как един сакат на един милион е приет нормално от точно определена група в точно определен момент. Просто наистина им е важно да вярват, че в света има “добро” и то не просто го има, а е навсякъде (нищо че 1 на милион не е кой знае какво мерило в подкрепа на твърдението); че светът е “правилно” подреден и ще продължи да съществува “нормално”. Че “нормалността” ще претопи “ненормалността”, нищо че единствения начин това да се случи, е чрез откровения тероризъм на грубата сила.

Има народна поговорка, датираща още от зрелия социализъм:

Който се цепи от колектива, колектива му го набива

Ние живеем в ада на стадното. За да изградим нов свят, масите трябва да изчезнат. Да бъдат заличени. Масовото, стадното, кооперативното трябва да умре. Нормалността трябва да умре. Но това е невъзможна фантазия. Стадото е твърде полезно за статуквото, за да бъде бракувано. Виж, да бъде понамалено чрез едни или други средства, може. И без това огромна част от тях са чисто и просто “useless eaters” — термин, използван от нацисти, президенти и администрации толкова много пъти в последните 70-80 години, че ако масите разполагаха с разсъдък, щяха да разберат, че не ги чака нищо добро. Че ще бъдат по един или друг начин впрегнати в нещо, колкото пъти може, а после бракувани. И под бракувани нямам предвид пенсионирани на остров. Освен ако нямаме предвид едноименния филм.

И тъй като масите не са умни, те са страхливи. Ама да си ебе майката колко са страхливи. Уравнението там е просто — колкото по-тъп е един човек, толкова повече го е страх. Което е добре дошло. Стане ли дума за нещо страшно — я заушка, я поскъпване, я съкращаване на работни места, масите изригват. Правят протести, революции, дори преврати. Когато се чувстват сред свои, са готови и да линчуват. Това световната история го познава откакто е създадена. Еволюция в това отношение няма и няма да има. Програмата работи перфектно, а работи ли едно нещо, всички знаят, че не бива да се пипа. Най-вече програмистите.

Не бива да се пипа, но може да се подобри контролът. И за управлението на масите са създадени специални бюрократични апарати, даващи доживотен хляб на хиляди гърла като допълнителен бонус. Безполезни машини за писарушки и бездарни нещастници, за които най-голямата житейска реализация е да създават нови норми, закони и правила, да ги гласуват и приемат. Европейския парламент, ООН, ЮНЕСКО, СЗО. Организации и организацийки. Структури и структурки. В тях работят неуморно пчелички, грижещи се кулата от карти да остава колкото може по-стабилна, а председателите се избират на база на несъществуващи абстрактни чекии, като “морален интегритет”. Бах му майката, това е една от най-големите глупости, които съм чувал. Морален интегритет! Еби му меча. Това бие даже и политическа воля.

Но 99-те процента имат свойството

да искат да вярват

във всяка една тъпотия. Те наистина желаят да вярват в доброто. В общото, но не по-малко и в личното. Желаят да вярват, че и този път няма да ги диагностицират с “неизлечима” болест, желаят да вярват, че дребното им житейско мошеничество, като например да поебат чуждо, и този път ще мине неразкрито, желаят да вярват, че следващото правителство вече наистина ще “свърши работа” (?!?), желаят да вярват, че точно на тях няма да им се случи някаква тъпня, или обратно, че точно на тях ще им излезе късмета в нещо. А когато човек желае да вярва, той до такава степен е загубил връзка с обективизма, че най-лесно е да му дадеш зрънце надежда и той да е твой докато пукне.

Кривия чеп тук е, че хуманоидът-член на обществото не може да надскочи концепцията, че сам по себе си е не просто нерелевантен, а безсмислен. Единствената полза от него и по ирония, негова роля в живота, е да бъде част от многото полиращи топчета в големия барабан на живота. Целта му е да полира всяко пуснато в барабана нещо. Без тази цел и роля той би имплодирал дори само от мисълта, че отговорът на въпроса му “защо съм тук” към “висшата сила”, “бог”, или както там е избрал да нарече невидимото, за което знае, че го контролира, ще е “lol, за ташак ве”. Затова хуманоидът не задава екзистенциални въпроси, а се фокусира върху потребността да шлайфа по всеки един възможен начин и, разбира се, доколкото му стига капацитета. Което по принцип е достатъчно окупиращо капацитета му занимание, та да не му остави време да вдене основното:

животът му и всичко, което извършва в него, е с глобална стойност нула.

Има някакви психопати тука, които вярват в “историческата” стойност на живота на тоя и оня. Там на Айнщайн, Левски, Майка Тереза и прочие измислени персонажи. Толкова са изветрели завалиите, толкова са overcapacity от делничните неща в живота си, че не могат да проумеят, че всичко това е част от статуквото. Вярата дори в най-тъпите неща — че тревата е зелена, а небето синьо е част от статуквото. И за това има дяволски добра причина.

Ако не вярваш в нищо, ти си опасен за системата.

И те вярват, щото толкова им е и акъла. Едно време, понеже бях “злоядо” дете, майка ми ми разказваше потресаващата история как Левски, докато обикалял комитетите и путките майни там да организира революцията на селтаците, една вечер стоял гладен на тъмно и си казал “Ех, да имаше сега три-четири маслинки, щях да се нахраня”. Ама ви казвам, толкова убедително я разказа тая история, че сама си повярва и се разплака. Години по-късно аз получих хабер от висша сила, че българското освобождение не е най-непоръбената и алтруистична история евър и се сетих за онова, което всички знаят, ама се правят, че е част от ония моите конспиративните теории:

Who controls the past controls the future. Who controls the present controls the past.

И понеже това ще бъде един сравнително сдъвкан и смлян пост за по-лесна асимилация, синтезирам: историята е без значение, тя не съществува и не олицетворява нищо. А ако драгият читател благоволи да прочете до края, ще разбере, че освен нея не съществува и нещо друго.

Обаче сега-засега майчиците разказват истории за Левски, злоядите деца прояждат, кьоравите проглеждат, за сакатите се строят рампи на обществени места, аутистите биват посрещнати с широко разтворени обятия от обществото и за да не се превърне светът в утопия, толкова сладка, че да измрат диабетиците без време, е нужен периодично появяващ се нов антагонист. Ятото врани, дето поска гроздето в лозето, така да се каже. И ето го например “езикът на омразата” — кулминацията на всичко кухо и безсмислено. Понятие, създадено единствено защото е удобно за оправдаване на борбата с него и свързаните с нея милиарди в определени джобове. Също като “тероризма”. Също като “глобалното затопляне”, което, след като се оказа пълен ташак, бе заменено ей така от днес за утре с “климатичните промени”, за да не се прахосат вече положените основи в говеждите мозъци. Също като “дискриминацията” и всички останали специално сътворени за нуждите на определена цел проблеми.

Според едно изследване, има 7 човешки емоции — страх, радост, изненада, гняв, отвращение, презрение и тъга, според друго са 6, според трето са 4 с нюанси. Все тая колко са.

Фактът е, че омраза в тях не присъства.

Гневът и отвращението обаче присъстват. А гневът и отвращението са дълбоки чувства и не се появяват в почувствалия ги ей така от въздуха, както примерно може да се появи спонтанната радост, че днес ненадейно ти се е усмихнал късмета и най-накрая си наебал нещо. Те са реакция към конкретен фактор, среда, поведение, отношение, друго. Има хиляди причини. Колкото причини има да хихикаш ехидно, толкова причини има да се отвратиш. И това, че е модерно хората да си монтират восъчни муцуни с тъпи усмивки, е от полза единствено на психоаналитиците, които после ще трябва да анализират дълбоко натъпканите в разпадащите им се души проблеми, защото обществото така ги е научило — да не изразяват емоции различни от телешки възторг, за да не бъдат отритнати. И когато един ден разберат, че нещо в тях хич не е като хората, вече е доста късно.

Следствие от това и друга важна отличителна черта на добре работещата и смазана обществена машина е самоцензурата. Самоцензурата се случва когато по една или друга причина хуманоидът прави преценката, че онова, което вътрешно мисли и чувства, ще има негативни последствия за него и като едно истинско човешко същество пресмята елементарното уравнение, че е по-добре да запази нещото за себе си. Сега, тука идва моментът, в който това може да стане тихомълком или да бъде превърнато в демонстративен акт — “Щях да отговоря подобаващо, ако доброто ми възпитание не ме спираше”. Кучко, моля ти се. Ако имаше достатъчно мозък to get over your fucking self и да погледнеш отстрани, щеше да разбереш, че особения елемент на интелектуална гордост и победа, който този демонстративен акт носи в очите ти, в действителност представлява картината на падението ти.

За негативните последствия мога да дам и пример. Кандидатствах за една позиция през един познат и след няколко дни той ми каза, че кандидатурата ми е отхвърлена, защото “хората нещо не били харесали туитовете ти”. И понеже аз, за разлика от другите обществени кавали, не съм толкова прост, че да дълбая и разисквам причините за събитието, поправих грешката си като просто изтрих връзките към социалните си профили от сайта. И големия ташак се случи месец по-късно, когато ми се обади една госпожа от същата тази компания да ме покани на интервю. Когато социално неприемливия дразнител от сайта ми, а именно връзката към туитъра ми беше отпаднала, вече бях окей кандидат. Отделно, обществената памет е най-късото нещо евър — многократно по-къса дори от пишката ми.

Та лафчето “Х пъти мери, един път режи”, неслучайно е чест гост в домашната образователна доктрина, чрез която семейството има за цел да възпита един добър, почтителен и съобразителен обществен член, като изкорени детския порив каквото му е на ума, това да казва и вместо това му вмени, че трябва да се съобразява с хората наоколо, та да не се почувстват обидени, което, както вече казахме, а и видяхме, носи само негативи.

А да се почувства обиден някой и в следствие на това да предприеме действия или поне да му хрумнат идеи е много лесно, тъй като хуманоидът високо цени себе си. Лошото на обидата обаче, имам предвид лошо за него, е че

обидата е лично състояние.

Реакция на външен фактор през призмата на конкретното лице и неговата “ценностна система” за това къде точно е границата му на адекватно поведение. Обиждането като феномен само по себе си издава, че от момента на обиждането за неопределено време нататък конкретния индивид ще функционира по “ненормален” начин. Обидата е шалтер. Щрак и с този човек повече не може да се общува на ниво разумно същество. Каквото и да искаш да изкомуникираш с него, вече е невъзможно и всяко усилие е напразно. Лошото на обидата е, че шалтерът щраква индивидуално за всеки и има пълни психопати, които в Люлин им викат “тънкообидни” и далеч не са пренебрежима бройка, на които тъпото реле им залепва от най-малкото нещо. Което, учудващо, е напълно приемливо в обществото. И може би затова не разбирам защо ако някой реши да си пръсне мозъка в резултат на “ненормалното” си функциониране, което е типично поведение за “ненормалните”, това не се приема в реда на нещата, каквато е логиката в случая, а се търси външната причина. За жалост, тази идея е толкова сложна за четящите хуманоиди, че ще трябва да я опростя до:

Решението някой да се застреля е лично негово. Нещо повече, отговорността за всяко действие на индивида е лично негова и ничия друга.

Но работата е там, че първо подобна идея е твърде сложна и радикална дори за допускане и самото й допускане е повод за създаване на “опасна тенденция”, и второ,

прехвърлянето на отговорността е коронния номер на обществото и то няма да си го даде не просто без бой, а въобще.

За целта са измислени понятия като “тормоз” и дори “кибертормоз”, които свидетелстват, че действието е извършено един вид чрез “склоняване” и виновен е някой друг, не олигофрена сам по себе си. Ако конкретен виновник не може да бъде посочен, има “колективна отговорност”, която е същото като изравнителна сметка на абонатната станция — всички ядат лайната заради един-двама мизерника.

Като човек, който е учил до седми клас по времето на прогнилия социализъм, когато положението беше по-зле и от сега, помня как постоянно някой малък боклук, след като се окажеше, че невинната детска простотия не е била толкова невинна — я някой реве, я е предизвикала неочаквани щети в социалистическото имущество, хвърчеше при другарката с думите “Той ми каза да го направя”, с което се опитваше да свали от себе си отговорността за своите действия и да я прехвърли върху чуждите думи. Помня кристално ясно как обаче другарката Иванова безусловно му показваше, че тия номера не вървят с “Ами ако той ти каже да се хвърлиш в морето, ще се хвърлиш ли” и имахме един малък дришльо с висящ сопол и увесена глава, който тутакси бе разбрал, че не чуждите думи правят дупката в главата, а собствените ти пръсти, които натискат спусъка. Поклон, другарко Иванова, за това, че ми дадохте тази перспектива.

Обаче понеже другарката Иванова я даде само на мен и още няколко души, които може би са имали ушите да я чуят, от тук виждам общественото несъгласие и гняв от подобна идея, особено на фона на това, че прехвърлянето на вина, вече казахме, е коронен номер и един от основните пилони на съвременното постдемократично общество, затова искам да ви запозная със секцията отказ от отговорност от общите условия за ползване на изделието Ивайло, с което ще закрия темата:

Ивайло се предоставя на потребителя във вида, в който е. Ивайло не поема отговорност за възникнали проблеми, загуба на информация, физически, психически или каквито и да било щети в следствие на употребата му. При никакви обстоятелства Ивайло не може да бъде отговорен за преки, косвени, специални, случайни или предизвикани щети или загуби. Всяка ваша интеракция с Ивайло удостоверява безусловно вашето съгласие и приемане на тези условия.

Отне ми 40 години да се самоидентифицирам и понеже обществото е влюбено в етикетирането, нека ви кажа какво съм аз. Нихилист-мизантроп. И като такъв, не изпитвам омраза. Гняв, отвращение и презрение — да. Омерзение също, но това е в моменти на слабост. Омраза не питая. За да изпитвам омраза, е нужно отсрещния да не ми е безразличен. А с изключение на десетина-двайсет души в света, всички останали са ми безразлични. Към тези, които не са ми безразлични, изпитвам любов и топли чувства. Всички останали са ми хладнокръвно expendable. Бих ги изхвърлил с непоклатимо ледена физиономия в Марианската падина. Не защото ги мразя, а защото хората за мен са без стойност. Те са NPC-та, които по стечение на обстоятелствата някой е сложил в играта ми и които приемам с хладно безразличие до момента, в който не навлязат прекалено грубо в зоната ми на комфорт. Има разни нещастници, които твърдят, че човек трябва да напусне зоната си на комфорт, за да <сложи-някаква-многозначителна-мотивационна-тъпня-тук>, но мен животът ме е научил другояче — ако някой иска да ме извади от зоната ми на комфорт, то е единствено за да ме наебе и по тази причина въобще не реагирам добре на това.

Лошото за обществото в този случай е, че много му се иска да ме диагностицира. Обществото обича да поставя диагнози на “ненормалните”. Кофтито обаче е, че и нихилизмът и мизантропията не са “състояния”, които подлежат на диагноза (и “лечение”) и реално, чисто технически, аз съм поне толкова “нормален”, колкото всички останали. И този факт сам по себе си е като да еба обществото в разклецания гъз, без то да знае кой го ебе. Все едно съм невидимия.

Не мога да си изкривя душата и да кажа, че в живота си не съм употребявал думата “мразя”. Със сигурност съм я употребявал, особено в по-бесните си и непокорни години, когато светът е предимно черен и бял. Но от друга страна от много години насам тя не е част от речника ми, защото изгуби смисъла си и както казах, за да мразя някого, нужно е той да не ми е безразличен. Така че в момента не мразя никого и когато чуя че поредния ретард третира правото на несъгласие и посочване на видимите дефекти на нещо или някой като “хейт”, или както бе наложено в последно време българското понятие “да мразиш”, си вадя изводи единствено за това колко безкрайно тъп човек има отсреща. С не по-малка сила си вадя изводи за човек, който говори за “негативност” и “негативизъм” като за някакво заболяване. Колко куха лейка трябва да си, дееба.

Обществото обича навика, обича познатото и много мрази промените. Най-вече промените, които оказват пряко въздействие върху рахата му. Това е най-силния му дразнител. То иска да нареди нещата така, че не просто винаги всичко да се случва по предвидим и познат начин, но да има и постоянна градация на личната кирия. И е готово да се съгласи и дори самò да предложи всякакви мерки, които да бъдат наложени, само и само нивото, ако не може да се подобри, то поне да остане същото – повече камери, по-сурови наказания, повече следене изкъсо на “дефектните” граждани. И много, много се фрустрира, ако някой не е съгласен, или, не дай си боже, тотално му е през хуя за точното ниво на сигурност и комфорт, което дадения представител на обществото е приел за норма за себе си. А фрустрацията никога не е добър съветник за действия.

Но това не важи за представителя на тази група. За него такива common sense неща не важат. Натиснеш ли му бутона, реакцията ще е незабавна. Вярно, тя не е твърде оригинална и кулминира обикновено я с изиграването на “хейт” картата, я с поставянето на диагноза “малка пишка”, я с презрителното “мъж” (с кавичките), я с намесването на едно друго уникално понятие — “комплекси”. Появи ли се едно от тези, налице е неоспоримо свидетелство, че този обществен представител е достигнал границата на капацитета си. Допълнителна стимулация би предизвикала деструктивно въздействие — индивидът ще получи необратими вътрешни щети пред лицето на факта, че дори това не е дало резултат, а в арсенала си не разполага с повече средства. Което е силно обидно.

И тук идва вече ред на по-горе споменатия коронен номер — вменяването на вина. Обществото оперира елементарно — ако някой е обиден или анално наранен, то някой друг трябва да е виновен, за да не се развали баланса. Ако някой падне на улицата — друг е виновен. Ако някой е на хероин — друг е виновен. Ако някой се качи да си прави селфи на строеж, падне и се убие — друг е виновен. Ако някой няма пари — друг е виновен. Ако някой се прибира вкъщи колкото да спи, а в останалото време се чуди как да бърше улиците, но не се развежда заради децата — друг е виновен. За всичките лайна в живота винаги друг е виновен, а в един по-общ план — цялото общество е виновно. Индивидът никога не е виновен за нищо. За емоционалните си проблеми, за плитките си разсъждения, за това че е откровено просто парче, за това че мирише, за това че не е ебал. И в случай, че някой е чел по диагонала до тук, искам наистина окончателно да срина тази кула от карти:

Путко, няма друг виновник за хала ти, освен теб!

А още по-кривото идва от там, че

мен въобще не ме ебе!

Не ме ебе за провалите на никой, не ме ебе за успехите на никой, не ме ебе за мечтите на никой, не ме ебе за амбициите на никой, не ме ебе за правата, които някой смята, че са му отнети и/ли заслужава, не ме ебе дали обича да лапа половите органи на някой от същия пол, не ме ебе за самооценката му, не ме ебе дали нещо го обижда, не ме ебе какво е мнението му за моето или нечие друго поведение, не ме ебе за нищо и никого в обществен план и “омразата” няма нищо общо с това. Като моля някой любезно да се застреля, не е защото го “мразя”, а защото ме отвращава и предпочитам той да не е част от света ми. А отвращението, вече пояснихме, е основно човешко чувство, което ми е позволено не само според хартата на правата на човека, а също и защото е толкова дълбоко заложено, че е подсъзнателно. А подсъзнателното е най-истинско, това ще го каже всеки психоаналитик. Друг е въпросът, че житейския ми опит досега сочи, че онези, на които обществената система на образование, преценка и оценка е дала право да се ровят в главите на другите, са най-обърканите, потиснати и като цяло нездрави хора с крещяща нужда от помощ сами по себе си. Факт, достатъчно красноречив за качеството на обществото, неговите рамки и модели.

Тъй като “нормалността” не обича екстремумите, да си нормален означава да си посредствен, а обществото на нормалните е измислило гордостта от посредственото. Примерно уау, някой може да сортира кренвирши толкова бързо. Или да бие печати толкова бързо. Или да чете по една книга на ден. Или да вдига триста кила щанга. Или всяка друга пълна малоумщина, която запазва “нормалността” и показва колко хубаво може да бъде в света на “нормалните” и как това е раят. И ако някой е на друго мнение, примерно че да си посредствен не е за гордост и афиширането на това е меко казано отвратително и деструктивно, то този някой е “хейтър” и трябва да бъде изшлайфан от топчетата в барабана до постигане на нужното мислене. Без оглед на точния метод на шлайфане, позволено е всичко.

Терор в името на обществото не е терор.

Всяко излизане на улицата, всеки сблъсък с 99-те процента ме убива. Затова гледам да се прибера час по-скоро зад четирите стени и да се изолирам поне от основната част на този ад. Мечтая да дойде моментът, в който ще имам лев да куля 20-30 декара в някоя гора и ще се изолирам тотално от всичко това. Тази гнилост. Тази чума, която е “обществото”. Този рак. Тази разяждаща субстанция, която е създадена единствено да блъска за благото на сила, която не познава, но чието съществуване отрича, понеже толкова са й слаби бушоните и толкова е важен животът й в собствените й очи, че самата мисъл да се допусне недопустимото генерира еквивалента на удар от ток.

Какво, ако ви кажа, че бъдещето не съществува? Имам предвид… мама му деба, това дори не е прозрение или уау новина. Бъдеще няма, това е още една от ония измислени думи-моркови, които служат тъпото магаре да не спира. Магарето никога не трябва да спира, защото нещата ще си ебат майката и не затова е сложено то на Земята. Сложено то е за да тегли. Но как да тегли едно магаре, ако не вижда смисъл? Ми дайте да му дадем “бъдещето” ве. Онази точка във времето, която хем никога няма да се случи по бленувания начин за 99% от 99-те процента, хем е толкова абстрактна, че е неоспорима и магарето с присъщата си магарешка упоритост и тъпота никога няма да си помисли, че нещо може да не е така, както си го представя, защото както вече казахме, то иска да вярва. Никога няма да си помисли, че има само оная точка във времето, в която всички сме. Казвам “има”, не “съществува”, защото не знам дали съществува каквото и да било, но знам, че тази точка е единственото, което “имаме”.

И какво, ако всичките тия мечти за новата кола, вилата, екскурзийката другото лято, големия хладилник, ремонтчето, дори планът за превърналото се в ритуал съботно ходене до мола за нови парцалки и почерпка, се окажат блянове, които никога няма да се осъществят? Ще се самоубиете ли? Не ви ли се иска? Бихте ли живели, ако знаехте, че нищо от плановете и мечтите ви няма да се осъществи? Бихте, мама ви деба, магарешка. Бихте и ще живеете. Тъпо и упорито. За да ми докажете, че не съм прав. За да ми натриете носа. За да ме ебете поне веднъж и вие в гъза. Жалко само, че както вече споменах… не ме ебе вярвате ли и в какво.

Обществото обича да “осъжда” и “заклеймява” “злините”, сякаш мнението на масата има значение отвъд реалната техническа възможност да го наложи със сила. Обществото обича да се идентифицира с всяка тъпотия, защото първата му реакция е от типа какво щеше да стане, ако аз, мама или детето бяха там. И нежеланието на някой да отговори на личната идентификация на една обществената бурма с някаква ситуация, случила се на съвсем други хора на съвсем друго място, гарантира лоша развръзка, защото, знаем — утре може да се случи на теб. Или по-лошо — като ти се случи на теб, ще видиш. В цялата тази постановка има една уловка, за която преди мъничко казах — бъдещето не съществува, а “може” и “като” са хипотетични събития, пряко свързани с несъществуващото бъдеще. Също като всичките пари, които ги внасяте за застраховки, осигуровки и пенсии и докато смятате, че един светъл ден някъде там в бъдещето те ще са се умножили или каквото и да било, някой тук и сега доста добре разполага с тях, защото е наясно, че всичко е един голям скам. Че животът е най-големия скам, в който човек някога ще участва. Не просто доброволно, а без право на избор.

Няма да сбъркаме, ако кажем, че 99-те процента са диамантите на обществото. Шлайфат се един друг до съвършен блясък, мислят че са нещо не просто ценно, а магически ексклузивно, но същността им остава въглерод — един от най-обикновените и разпространени елементи, свободно достъпни в космически количества, но умело използвани за лична облага от шайка уроди, на които робуват дори мастити евреи. А ако евреин робува на някого, драги ми обществен диаманте, познай къде си ти като разменната стока на това робство.

  1. Longanlon says:

    Хубава деконструкция и критика на обществото ама далеч не откриваш топлата вода – цялата “модерна” философска традиция (тва ше рече 20 в.) почива само на тва, да мрънка и да се оплаква колко е лошо обществото, да го “деконструира” и “критикува” докато живее удобно в благата, които същото общество предоставя.

    На тая философска традиция се базира цялата “франкфуртска школа” (гугълни го), отдето идват всичките “нови леви” с техния феминизъм, джендър теория, мултикултурализъм и всякакви подобни лайна твърдящи че обществото, и особено западното общество е изначално зло и подтисническо и трябва да го отхвърлим – като цяло всички тия отрепки, които знам че максимално те дразнят.

    Пропускът както на франкфуртската школа и всичките й идейни наследници, вкл. всякакви постмодернисти, както и на твоя гневен анализ е, че не вземат под внимание един прост факт. Простият факт, че хората са еволюирали примати и затова почти цялото им поведение е на шебеци и те не могат нищо да направят по въпроса.

    Харесва ни или не, погледнато в еволюционен план, фронталният лоб (дето се помещава мисленето) е скорошна измислица, плясната отгоре останалия мозък и надве-натри свързана с него колкото да не е без хич. Фронталния лоб (т.е. ти) мисли и си мисли, че мисли, но по-старите части на мозъка дърпат конците на поведението и настроението ти и много често не само не ги ебе какво си мисли фронталния лоб (демек ти), ами повечето пъти не му и казват какви ги вършат и защо. Фройд е почнал да го обяснява, с подсъзнанието, ама само си е потопил малкото пръстче в блатото, което е човешкият мозък.

    Та работата е там, че ние сме едни примати, само се мислим за по-умни – и това, което наричаш “общество” го отразява. И точно затова не можеш да го промениш. Щото не е измислено от куродръпци които те дразнят, ами е резултат от толкова дълбоко заложени основни инстинкти, че даже не ги виждаш, че ги има в теб.

    Прочети някоя книга за социалния живот на шимпанзетата, толкова ще ти се проясни за политика, социални игрички и всичко, от което се дразниш, че даже може да спреш да си нихилист 🙂

  2. Longanlon says:

    Май не обясних достатъчно – мозъкът на всички същества е като принцип един и същ и поради еволюцията тоя на по-сложните животни произхожда като конструкция от тоя на по-простите. Така нашия мозък има същата конструкция и начин на действие като тоя на всички животни преди нас, само е ъпгрейдван с времето. Най-скорошния ъпгрейд, който ни прави хора, е фронталния лоб, появил се преди 2-3 млн години.

    Само че стария фърмуеър отпреди 500 млн години си е още на мястото и колкото е по-стар толкова по-голямо предимство има при вземане на решения, поради което колкото примерно колкото и да си повтаряш “спокойно, спокойно” ако дразнителят е достатъчно голям ти избива чивията, колкото и да си повтаряш “от утре почвам диета” в повечето случаи пак се освинваш с дюнер, колкото и да си повтаряш “аз съм нестандартен” се оказва че си нестандартен по същия начин, като другите “нестандартни”, колкото и да си повтаряш “аз съм против стадото” се сбираш в стадо с други “антистадни”. И така.

  3. asktisho says:

    Преди време изпробвах една източна техника да не свършвам три месеца, но да се “озлобявам” всеки ден. Трябваха ми четири рула тоалетна хартия, за да попия себе си, момичето и спалнята, след като най-накрая бентът се отпуши. Светът нищо не разбра за това. Натежалата хартия отиде в коша. От тогава съм по-немногословен…

  4. Longanlon says:

    Аре не лъжи, че е имало и момиче 😉

  5. asktisho says:

    Хехе, Лонги, липсват ми добрите стари блогърски години, когато все намирахме за какво да се заядем с теб, понякога дори само от навик… Повече ми липсва обаче блога ти, четах го редовно… Коментарът ми е метафоричен, естествено. Хм, дано да се подразбира…май не се. Про-то дълго е събирал, докато излее тази лавина по-горе. Аз я карам на дребни порции, все така упорито, вече десет години. Айде със здраве!

    • pro says:

      блоговете ще си останат романтичен спомен. аз лично нямам желание да блогвам от много време. каквото ми прави впечатление, социалките ми дават възможност да го споделя с конкретен кръг в 150-200 символа своевременно, не да троша време да раздувам локуми. но като оставим това, че имам къде по-добре да си уплътня времето аз лично, хората на свой ред са се превърнали в някакви арогантно-самодоволни парцали, които не си струват усилието. поствам по веднъж годишно, ако нещо е интересно/полезно и/ли особено голяма маса трябва да се наяде на лайна, за да се сети какъв е генезиса й и/ли поне да се обиди и вбеси. простите хора лесно се обиждат. а това е едничката ми останала възвращаемост на инвестицията. когато и това ми омръзне, убивам всичко, което съм създал и сбогом.

  6. Невероятен текст! Евала!