Икономиката на споделянето, ама не оная, дето я мислите

10 03 2016 @ 10:02Trackback
Етикети: , , ,
Категории: светското училище на Борисов
blank
14 коментара

Да си го кажем честно, в споделянето никога не съм бил добър. За което са ме наричали тесногръд, закрепостен и други тъпотии, които имат същата интелектуална стойност, колкото да ме редиш заради това, че отказвам да спра да ям месо, понеже: 1) харесва ми; 2) засега не виждам причина да го правя, а когато я видя, тя ще е свързана единствено и пряко със здравето ми; 3) в този ред на мисли, наври си смешните етични съображения в анала; 4) аре друм, ходи прийчвай някъде, където някой по-лабилен ще ти хване дикиш. И ако е само това, иди-доди. Но има и други фактори, които не просто ме отблъскват, а отвращават в споделянето.

Да започнем с модата. Като други неща преди него, които не ми се изброяват, то е новото черно. Помагаш на планетата, намаляш си въглеродния отпечатък, по-социален си, по-интересен си, получаваш културно дивърсити, изобщо живееш един по-добър, осъзнат и полезен живот, казват. И си вярват. За жалост, в споделянето има един много сериозен проблем, който остава неизменен. Човешкия материал. И по-специално това, че той не струва. Същия тоя материал ще се подразни, че наричам нещо толкова значимо, според него, поредната мода, но той и затова е калпав.

За да сме наясно от началото, е важно да въведем едно съществено разграничение.

Има хора, които правят това от нужда, неволя ако щете; но има и други, които го правят от съвсем лични и не до там алтруистични подбуди. И именно вторите са вокалните знаменосци на идеята.

Има и трети тип. Това са хората, за които споделянето е част от културата, социума, навярно и религията. Преди две години работех в турска среда, с чудатостите на която не можах да свикна. Един от интересните примери, с които се сблъсках, е че като ходиш на гости, не можеш да откажеш гостоприемството и да спиш на хотел. Независимо от условията. В конкретния пример 4 души спяха няколко дни на две легла. Неудобно, но обидата е далеч по-голяма и недопустима. Още по-брутална обида е ако ти като стопанин на дома кажеш на гостите си, че нямаш как да ги настаниш. Това близки роднини, далечни роднини, приятели – значение няма. Не знам доколко това е някаква частична проява на определени регионални привички или е общовалидно, но не успях дори да го разбера, камо ли да го приема.

За хората в нужда няма какво да кажа. Миналото лято дарих три чувала мои дрехи на бежанците. Преди това напълнихме един багажник отново за такава кауза. Къде и как отиват тия дарения е съвсем различна тема, в която нямам желание да влизам, понеже на мен лично съвестта ми е чиста и мога да спя спокойно, друг да му мисли.

Аз съм човек, който няма много вещи. Не обичам вещи. Дразнят ме и утежняват живота ми. Каквото имам обаче, съм го избирал грижливо, отнело ми е време, обикновено и доста повече пари от това просто да купя нещо там си, което върши някаква работа. Не бих казал, че изпитвам привързаност към нещото, но със сигурност очаквам то да ми служи и да ме радва дълго време, понеже изборът ми е базиран на максимално качество за цената и съм склонен да плащам по-висока цена, ако качеството я оправдава. Това е и причината, поради която подхождам към нещата на всеки около мен със същия респект. Не искам да вземам назаем нищо. Не искам да ползвам нищо чуждо. Защото вярвам, че за човекът отсреща това нещо значи нещо. И когато без да искам го повредя, счупя, или по някакъв начин несъзнателно наруша формата, функцията, или каквото и да било в него, ми става ужасно зле. Дори да купя същото и да му го върна. Дори човекът отсреща да махне и да каже майната му, има милиони други такива. И докато той като собственик на нещото има правото да разсъждава по този начин в този случай, царящото напоследък схващане, че майната му, какво толкова се впрягаш, има милиони други като него от страна на онзи, който ми е причинил щета и не просто не я осъзнава, а я неглижира, ме вкарва в настроение за убийства. Защото за мен не е майната му.

Защото за мен отсрещното неглижиране на моя начин на живот и избор е не просто неприемливо, а признак на тотално незачитане на мен като някой, който ти е помогнал когато си бил в нужда.

А да ви кажа честно, много мразя безочливо и неблагодарно отношение. То характеризира онова, което и до днес познаваме със звучната дума муфтаджийство. Муфтаджийството е близнакът на скръндзаджийството. Те заедно оформят целокупния образ на всичко, което ми е противно в човек. В името на което ще ви припомня следния диалог от Васко да Гама от село Рупча:

– Да си скръндза е едно, а да си пестелив човек е друго. Българинът, Киро, е пестелив човек. А това е добре.
– Българинът, Славе, е скръндзав. А това никак не е добре.
– Е, да де. Айде сега, ти си французин.
– Аз съм българин. Българин от нов тип. Обаче и ти, ако речеш, и ти можеш да станеш. Много е просто. Само че трябва да се пребориш със себе си.

Имаше обидени, имаше нацупени, имаше всякакви педалски изцепки, когато Бойко каза за материала. Но това е най-правдивото нещо, което този човек някога е казвал. Бойковото изказване обаче беше частично вярно. Той говореше за българския материал, в калпавостта на който няма и грам съмнение, докато аз ще отида малко по-далеч и ще кажа, че в целия свят материала не струва. Затова сме на това дередже. И колкото повече време минава, толкова по-силно го вярвам и толкова по-голям става нихилизмът ми към хората.

Ян например е в монтесорска детска градина и едно от ключовите неща в образователната метода е отсъствието на елемента собственост. Децата се учат да споделят, и разликата с всички останали деца, страдащи от синдрома “това е мое, не го пипай”, е толкова брутална, че няма накъде повече. И аз това го подкрепям всячески по две причини. Първо, при децата всичко е чисто. Няма корист, няма задни мисли, като при възрастните. Или поне няма до едно време, в което домашното възпитание не даде или пък вземе своето и превърне чистото дете в бъдещ бесен селтак, тъй като пък, дори в монтесорските училища ходят децата на родители с не до там високи морални устои, а лафът за крушата го знаем и дори образователната метода е безсилна, когато средата извън нея е отровна. Второ, детето реално няма собственост, за която да милее. Една играчка е толкова негова, колкото и не е. Онова, което “притежава”, е купено от някой друг. Като някой, който купува играчките обаче и ги купува по вече описаните критерии — да са качествени, което обикновено ги прави скъпи, аз лично имам проблем със споделянето им поради първата причина. Докато всичко при децата като Ян е чисто, онези чобанчета, които са свикнали с идеята за собствеността и чиито родители приемат това за напълно нормално, не изпитват уважение към чуждото така, както към своето или по-лошо, проявяват типичните за низши същества проявления от типа “ако имаш нещо по-хобаво от мен или дори същото, ще го счупя, за да имам само аз”. В детството си имах такъв съсед. Всичко, което баща ми ми донесеше от плаване, той го счупваше асап, при това го счупваше както си трябва — да не функционира повече. Осъзнато, целенасочено, нарочно. Причината беше проста. Не можеше да понася мисълта, че не е единствения в блока със западни играчки. Веднъж без да искам счупих ъгълчето на една негова играчка и, естествено, го залепих, после драмата беше да си ебе майката и съжалих, че изобщо съм го взел. Имах един друг съученик, който бе живял дълги години в Белгия и когато отидох на гости в тях, щях да се насера – компютри, атарита, коли с дистанционно, електронни игри — каквото се сетиш. Говорим за 87-ма година. За него собствеността нямаше особено значение, защото отдавна се бе наситил на всичко, което има. Та той ми казваше “вземи играта”, “вземи атарито”. И аз се насирах. Защото знаех, че ако нещо случайно стане с тях, е невъзможно да го компенсирам. Независимо, че той нямаше да го поиска. Имам и един трети спомен. От едно лято на една хижа с едни сръбски деца. Това бяха едни от най-отвратителните деца, които съм срещал. Груби, арогантни, безпардонни. Само за шамари. Играхме си с пистолети и нещо си ги бяхме сменили и чуждия се счупи в ръцете ми. Евтин пластмасов пистолет от селски панаир, нормално. Това малко лайненце отиде при майка си и се оплака, че съм му счипил пистолета. Честно ви казвам, такава злоба, каквато имаше в погледа на тази жена, през живота си не съм виждал и до сега. Още е пред очите ми. И тя разпореди след като е така, синковеца да си избере нещо от моите играчки за компенсация. Синковецът си избра една от двете ми оригинални японски Matchbox колички и аз му казах да се ебе. Не ми се стори редно пластмасовия му пистолет от селския панаир, разпаднал се по случайност в ръцете ми заради лошо качество на изработката да е равностоен на западната ми количка, донесена от брат ми от плаване. И не ми се стори въобще редна присъдата на майка му. Няколко пъти ми се е случвало да тегля путки майни на родителите на някое дете по сходна причина. Защото детето няма да ме разбере и още не му е времето да ме разбира. А и щетата при него вече е сторена. Именно от родителите му чобани, които директно си заслужават шамарите и ако имаше едно лесно, на жълтите павета…

По едно време имаше период от живота ми, в който си мислех, че всичко идва от мен. И това дефакто е така. Моите възприятия и ценностна система са тези, които не могат да се адаптират към това. Мислех си, че навярно е добре да се отворя към света, да се науча да приемам чуждата реалност. После си казах, че това са пълни простотии.

От какъв зор? Защо аз трябва да съм този, който вечно приема и разбира другите?

Защо аз трябва да съм вечно прекарания? Оня с добрата душа, който за щяло и нещяло, за всеки сопол прави изключение от своите принципи, основно за да не се получава конфликт. Но конфликтът вече е налице. Когато имаме среща на две диаметрално противоположни ценностни системи, конфликтът по дефолт е създаден. И останалото е игра на чикен. И всеки път чикенът съм аз само и само да не се занимавам с простотии и да ги мисля. После вътрешно се обвинявам за взетото решение, търся оправдания, смятам, изчислявам, натаманявам, но сметката все не ми излиза. И емоционалната контра остава у мен. А отсреща всичко е както цял живот е било. Както е прието за нормално. Айсиктир. Знам, че накрая аз ще изляза лошия така. Но това е в реда на нещата. Не можеш да си симпатичен на всички и не трябва.

И е по-добре за банда сульовци да съм лошия, а със себе си да съм в мир, отколкото да правя евала на хора, които не значат нищо за мен. И заеби ти тия простотии да даваме с пълните шепи на всеки, щото така трупаме червени точки… за отвъдното, за следващи инкарнации. Батко, намираш се на планетата Земя, какви по-големи лайна могат да ти се случат другия път?

Гледайте сега, човекът е инертно същество. Свиква с всичко. И с доброто, и с лошото. И лайна може да се научи да яде с охота. Така е устроен мозъкът, че има праг на пречупване, след който спира да възприема старата реалност, с която е живял преди това, и започва да приема новата. Ама да я приема харабийската – все едно цял живот е било така. Изобщо не е необходимо много време, или пък усилие. Прагът на всеки е различен, но няма човек на планетата, който да няма граница. Това ми твърдение е плод на многогодишни наблюдения, размисли, четене и гледане. Ако щете вярвайте в него, ако щете си мислете, че сте мноо tough и при вас не е така. Боли ме курец за заблужденията ви, те са си ваши.

И именно от това свикване идва всичко. Най-вече моето нежелание да споделям. Понеже аз не обичам навика. Навика кара хората да залиняват. Да оглупяват. Да вярват, че така е правилно. И с течение на времето схемата едни да предоставят неща на други даром, се е наложила. Нали, всички сме различни — едни имат потребност да предоставят, познавам много такива; други лесно се научават, че могат пък на свой ред да получават предоставеното и да живеят лесно така; познавам много такива също. Вие също познавате достатъчно. И не става дума само за малцинствени групи, като първото нещо, което идва на ум. Обаче едно от изконните неща, в които вярвам, е почтеността. И в нея изобщо не влиза ганьовското “имал бол пари, дал”, мама ти шейба! Не влиза и другата крайност “който не работи, не трябва да яде”, понеже пък и не вярвам в унификацията, и рамките. За сметка на това, вярвам в уникалните умения на всеки, с които лесно може да се отплати за нещо. Винаги имаш как да се отплатиш за чуждата добрина към теб. Винаги! Но също така винаги е по-лесно да не го правиш. И изобщо не е трудно да свикнеш с тази мисъл. В крайна сметка, човек винаги пробва докъде може да се простре в наглостта си и по метода проба-грешка сравнително лесно открива прагът, при който мурафетите му ще минават (почти) винаги. В тази светлина, механиката на споделянето е торфопочвената смес за развъждане на перфектните социално-обществени плужеци.

Стопаджийството и каучсърфинга са двете неща, които веднага ми изникват в ума, когато се сетя за отявлено паразитстване. Не става дума за инцидентни събития, защото на всеки може да се случи. Става дума за принципиално изградената практика някакви хора да живеят така, защото може. На пръв поглед изглежда като симбиоза. Един има място, друг го уплътнява. Като ония прасета, дето едни чавки им седят по гърбовете и им кълват бубите. Един вид, в природата го има, мислят си хората, естествено е. Естествено е кура ми! По елементарната причина, че в животните отсъстват присъщите на човека категории корист, хитрост и лентяйство. Абе копеле, има хостели по 5-6 евро бе! Сто лева са десет дни престой, да му еба майката! Толкова ли е трудно, като тръгнеш нанякъде, да не увиснеш на някой на врата? Тия простотии за културния обмен в замяна, ходете ги продавайте на някой друг, понеже аз тоя шит не го купувам. А не го купувам по една много елементарна причина — хитрецът си мисли, че е много умен, но обикновено е отчайващо прост и прозрачен.

Не обичам бедняшкото мислене като стейт ъф майнд, възпитание, наследство, символ-верую. Това е нагаждачество и приспособенчество в най-долната му форма. Във вида, в който мисълта не стига отвъд примитивните нужди. Във вида, в който си лишен от емпатия, от социално отговорно поведение, от мисъл отвъд себе си. Важно ти е да си напълниш търбуха и да има къде да легнеш, по възможност на меко. Не те ебе как ще стане и дали на някой ще му струва нещо. Важното е тоя някой да не си ти. Great success. Бай Ганьо може да ти вика евала, майсторе. И въпросът тук не е дали имаш или нямаш право да пътуваш, ако не можеш да си позволиш да се отплатиш за пътуването и настаняването. Въпросът не е в материално измеримата страна на нещата. Въпросът е в това, че за теб е нормално да не ти коства нищо. Нормално ти е да отидеш на палатка на Иракли или където там ходиш, да сереш в яма на плажа, да палиш бонга и да се кефиш на свободата. Брате, това не е свободата, объркал си се. Свободата не те освобождава магически от ангажиментите ти към другите хора, на които може да не им е приятно докато децата им копаят на плажа да намират говната ти. Но от калпав материал не можеш да очакваш осъзнатост.

Знам ли, може би цялата работа има нещо общо със средата, в която съм отраснал. С възпитанието. Със света, в който е минало детството ми. Откогато започват и наблюденията и размислите ми, междувпрочем. От вземането на чаша захар от някоя комшийка, без връщане. Многократно. От поведението на хора, които по някаква причина са прекарали години в недоимък и сега компенсират когато и както могат. Споделянето е свързано с психически травми. Много. И от двете страни. Плюс нерядко чувство за вина в споделящата. То е като в хомосексуализма – има giver и receiver. Но също като при хомосексуализма, това, че си giver не е повод за гордост и не те прави по-малък участник в разнасянето на СПИН, да речем, щото хуя ти е пряко в него. Споделянето те прави пряк участник в разнасянето на менталната зараза, че и така може. Което води до тенденцията за обезценяване на всичко около нас, включително стойността на споделянето. А споделянето има своята стойност. Не материална. Емоционална. И морална (с уточнението, че моралът е неизмерима лична величина) дори, ако щете. И когато тежестта на такива важни ценности започне да пада, не е далеч времето на тоталното оскотяване, когато всичко ще си ебе майката. А колкото повече минава, толкова по-нехайно става отношението на споделящите маси към всичко. Понеже на свой ред, цялата тая краварщина води неминуемо до едно адски важно нещо, което никой не си дава труд да отбележи:

Споделянето размива отговорността и вината. Като усещане, като мисловни и поведенчески рамки, като тежест, като последствия, като адекватност на реакциите.

Ако не сте го правили, обърнете внимание как зачестиха случаите на проблеми с хора в Airbnb и каучсърфинг сайтовете — кражби, погроми, животински изпълнения, насилие. Как всеки олигофрен с Корса на газ и книжка от пет месеца натъпква по 4 души между София и Пловдив с мисълта да изкяри от искащите да спестят. Как зачестиха проектите в краудфъндинг сайтовете, които вземат едни пари и си бият камшика. Последните две представят другата крайност — при споделянето хората са толкова хаотични и заухави, че граничи с невъзможното да създадат някаква организация, с която да си потърсят правата на свой ред в редките случаи когато те се окажат наебани.

Споделянето е пряко свързано с личната изгода — не искаш да платиш пълната стойност на нещо (или не искаш да платиш нищо). А този модел винаги е съпроводен с ядове, тъй като дребната човешка пресметливост вирее и от двете страни.

Което роди бизнес. Кар пуулинг, хаус пуулинг, байк пуулинг, нямам идея какви още лайна са се навъдили. За позитивномислещия психопат това е манната небесна — плащаш част от нещо, спасяваш света и не береш грижа за нищо. Не береш грижа, понеже не си само ти в кюпа и ти е някак лесно и естествено да изтръскаш ръцете и да кажеш еми не бях аз. А заедно с липсата на притежание отпада и липсата на отговорност. Тия истории с колективната отговорност ги оставете за приказките и спомените от соца. Добре дошли в концентрираната лайнарщина на споделянето, събираща в себе си всички гнусотии от него. Този модел също е страхотна възможност за търговците да реализират продажби, които иначе никога няма да реализират — купете си пет семейства един ваканционен апартамент и/ли една екстра кола и си разделете времето в тях. Ясно е, че няма да се наканите в тоя момент да купите пет поотделно, но пък кой знае, може малко по-късно да се наканите. А и да не се, поне имаме реализирана продажба. Пък и амортизацията на нещото ще е пет пъти по-голяма, което все пак увеличава шанса за последваща индивидуална покупка. Изобщо, пуулинга е дюшеш за всеки агент. За всяка хиена. Обаче пък понеже е трудно да убедиш инакомислещи хора да хвърлят едни пари на вятъра, дай им страхотната дъвка, че така стават глобално значими. Воала. Deal. Всички са доволни. И пуулващия не вижда проблема. Ако питате него, спестени са едни пари за нещо, което така или иначе не се ползва постоянно. Ся, това не е нова схема. Известна е отдавна като оперативен лизинг. Странно е обаче как хора, които не биха се вързали на него, на драго сърце се връзват на пуулинг. Според Уникредит Булбанк:

“Оперативният лизинг на автомобили е форма на договор за финансиране, при който срещу заплащане на месечни наемни вноски се използва актив за определен срок.
След изтичане на срока на договора за ползване, автомобилът може да бъде върнат, да бъде заменен с нов или да бъде закупен по калкулирана пазарна стойност.”

С други думи, нещо като наем. Същото като пуулинга. Плащаш лев, за да ползваш без да притежаваш. Просто на банков език звучи малоумно. Липсва му hero елемента. Ако банкерите не са толкова зле, сменят името на продукта и кажат, че той спасява света, със сигурност ще отбележат невиждан бум.

Има тука разни дебили, които не спират да цитират скандинавския “модел” “плащаш според възможностите, получаваш според потребностите”. Извратената форма на социалистическите идеали. Не е нужно човек да е чел Суворов, за да му е ясно, че това е абсурден модел. Нужно е само да е живял в България, която с тоя модел щеше да стигне до хуя ми, ако не получаваше постоянно финансови траншове от СССР. Е, тя реално стигна до хуя ми, докъдето стигна и СССР. И докъдето ще стигнат и всички скандинавски държави, когато богатото население си зададе въпроса “чакай бе, за кой хуй ги плащаме ние тия пари, за да могат мангасари от всички краища на Европа и света да идват и да ползват”. А те мангасарите дойдоха. Със стотиците хиляди. Очаквам с нетърпение да видя колко точно още ще издържи споделения модел, така любим на популярните в последните няколко години млади уонаби политически активистчета. Все едно сме зората на демокрацията, да му еба майката, та всеки пъпчив комсомолец се ръга да влиза в политиката, шееба материалчето ти калпаво шееба.

Краудфъндингът е друга схема в същата игра. За него не ми се говори, всички знаете за какво става въпрос — група хора възлагат доверие и надежди в продукт, който иначе няма да види бял свят или ако види, ще е много по-трудно. Това обаче не значи, че продуктът е читав, както практиката е доказала многократно и в огромната част от случаите набиването на пари е било чиста наивност. Краудфъндингът също се изроди в социални каузи за щяло и нещяло, които отново, никога не биха постигнали успех, ако бяха минали цедката на мисловния модел. Но също така знаете, че емоционалните инвестиции не провокират мисъл. Грам.

Пък айде да сме ги виждали и останалите проявления — хранителни кооперативи, родителски кооперативи, алибали. Всичките под надслова “дайте да дадем”. Но рано или късно и в тази схема идва проблема, че поне един иска да дръпне чергата към себе си. Видял е бизнеса и иска да захлеби. Споделянето е бизнес. Освен за алтруистичния giver, де. Във всеки друг случай обаче помнете максимата кой каквото и да ти говори, знай че става дума за пари, към която ще допълня следното:

Почне ли някой да ти говори за споделяне, даряване, спасяване и глобална значимост на действията ти, знай че те гласи за нещо. Дали да ти вземе парите, дали друго. Гласи си те бавно и сигурно, нямай никакво съмнение.

TL;DR споделянето е поредния скам, измислен от боклуци, които искат да точат останалите и не на последно място, да скатават астрономически суми от данъци. Корпоративен свят и алтруизъм don’t mix. Невър. Независимо от позите и чупките, които копоративните путки от маркетинг и пиар отделите ще ви пробутват. По-зле е от цици и манастири. Познавам хора, които споделят на драго сърце. Просто защото още не им се е случило разтърсващо живота приключение, свързано със споделяне, което ще ги накара да осъзнаят, че в споделянето няма нищо добро и нищо позитивно, а имагинерните им ползи като giver-и не са си стрували. Или не са си дали сметка за невидимата перспектива в модела. Но пък за сметка на това сега можете да наблюдавате отблизо резултатите от отражението на споделянето върху мисленето на receiver-ите. Виждате ги тия дни под формата на ония, дето решават и опъват палатки на Орлов мост, защото така са си наумили, че е редно да се борят за каузата си да ползват свободно нещо, което не им принадлежи. Заради такива като тях вече ми е през кура за екология, каузи, инициативи, добруване и човечеството като цяло. И ако имаше едно лесно, на жълтите павета…

  1. Боби says:

    Явно през последните 20-30 години се е променило значението на думата споделяне. Едно време значеше “ако имаш богата реколта – не вдигай по-висока стена, а сложи по-голяма маса”. Аз и така го разбирам до ден днешен де, макар не виждам това как е “диаметрално противоположно” с желанието и възможността да вземеш пари от реколтата?

    Тук нещо за апартаменти и сране видях, изпълни ме с подозрение. С други думи, не разбрах съвсем посланието и целия рант. В тая връзка, не разбрах и какво против срането имаш, всички го правим, а една компостна тоалетна в гората е по-чиста и устойчива от тръба с лайна до плажа…

  2. Бай Петран says:

    Аз краудфъндинга не го виждам в твоя смисъл, за мен е добра алтернатива на тъпите евро хуйни дето ги раздават хора които нямат един час реален бизнес зад гърба си. Как може такъв човек да реши дали струвам или не, ми нека го решава пазара.

    • pro says:

      Не мисля, че има нещо общо с евро финансирането. И не го решава пазара. Решава го маркетинга, който можеш да си позволиш. И позволиш е точната дума тук. На каква агенция можеш да платиш, за да ти направи шукарно вайръл видео и да шуми по медиите. Да изкараш сам успешно първата си кампания, бих казал е 95% невъзможно. Продуктът ти в тази фаза обикновено е далеч от какъвто и да било пазар. Краудфъндингът е изтърсака на венчър капитализма. Онова, в което никой венчър капиталист няма да участва, понеже му липсва дори proof of concept. Краудфъндингът не е нищо повече от игра на убеждение и психологическа манипулация. Или поне в това го превърнаха.

      • Боби says:

        Дори и така да е, не виждам нищо лошо. Целият пазар “е нищо повече от игра на убеждение и психологическа манипулация”, без значение дали имаш само идея или милиарден бизнес. Тази част от ранта също не я разбрах – с какво те дразни краудфъндинга? При всяко положение е за предпочитане пред субсидиите…

        Дали е това, че епично фейлна вашата кампания за играта, щото каква я мислихме, каква стана, на фона на оня пич със зелевата салата примерно?

        Можеш да кажеш – хората са тъпи и ще си дадат парите за каквото ги излъжеш. Е и?! Нека! Така работи светът! Навява ми леко все едно гониш някакъв перфекционизъм, някакъв идеал несъществуваш, на справедливо разпределение на блага според достойнствата, които, обаче, трябва ти, като шефа на света, да определяш…

  3. Бай Петран says:

    Естествено, че няма нищо общо с евро хухните, които се раздават пък на принципа на кого си бутнал, кой ти е направил една каруца бумаги и кой са го ебали предния ден добре.

    Не съм съгласен за изложението ти за венчър идиотите също. Бил съм на среща с такива богопомазани, и няма гаранция за адекватност. Предпочитам мъдростта на тъплата, кой как си прави кампанията и продукта вече е върпос на съвест.

  4. Виетнамец - невеган. says:

    @Боби “Така работи светът!”

    Боби ли си, Джеки, Чарли, Рекс ли си не та знам. Ма да ти кажа душо недоебана.

    Света дете наивно НЕ рАботи на самотек. Тъпотата човешка бива насърчавана и направлявана. Тъпотата често ни се явява придобила форма на закон, указ, морал, норми, мода, фанатизъм, религия.

    Тъпотата е изискване. Немож са скри, немож я избегне. Няма спасение.

    Тфа е болката на афтора.

    Един вид съществуванието му в това смадливо и жалко житие и битие предисвиква у негувите душа и тело постоянна конвулся и болка що не се гасят ний с алкохола наш насъщен ни с опиати внос от рая. Един вид АД тук и сега, но не като Акционерно Дружество.

    • ko re4e says:

      Педерасче то човешката тъпотия се управлява и насърчава с укази и закони щото тез дет ги правят не падат от небето, майка ти да еба тъпа, еколог с еколог, путко майна със син каскет

      • Симо симпатягата says:

        Имам един любим закон, кой казува следното: На майкати путката.

        Има ли смъсъл да ти обясням, дека язе и майкати сме го правиле тоа закон заедно? И дека од него се роди ти? ГолЕма тъпотия ама факт. А текаф убав закон беше.

        Курояде долен. Съсипа боровете на Витоша.

  5. ko re4e says:

    Симо кон да ти сере на веждите дано манаф да ти се изпърди в устата зелена ходи да чукаш някой бор мамата ти дендрофилска

    • Що с лошо бе? says:

      По речника ти личи, че майкати те е раждала през гъза.

      Пародия на човек.

      Тъпа грешка беше ти.

      • Да ти го насекся says:

        Еми па мама е мъжка ко да са праи:) Аре яж на татко си путката

  6. are we says:

    Де са скри ва зеленаче, на баща си под полата ри ве, хуй сплещен? Нахраних та май

  7. курамуянко says:

    Яж ми хуя ва очилато педерасче да ти сера в устенцата благи