Големият взрив

„Здравейте. Името ми е Бенедикт Томов и наскоро чукнах 30.”

Така започва познанството ни с един велик мислител. Той постулира някои фундаментални принципи, които ще споделя тук в контекста на нещо много по-значимо и които би следвало да накарат човек да се замисли докато ги чете. Оказва се обаче, че замислянето върху неща, които човек не чете сам, а дава на другите да четат, е тъмна материя.

Но нека започнем по друг начин.

Здравейте. Името ми е Ивайло Борисов и съм на 36. Бих искал да ви разкажа историята на един човек, който в средата на 30-те си години изненадващо и неочаквано видя края на целия си познат свят.

Мислите си, че това е шега, но повярвайте ми, нищо смешно тук няма да откриете. Мислите си, че е художествена измислица, но повярвайте ми отново, всичко това е реално. Вие не ме познавате в такава светлина. Аз също не се познавах в такава светлина. Но светлината, в която се познавах и в която вие ме познавахте, ми тежеше. Зад нея стоеше някой друг. Нещо друго. Една личност, която беше съвкупност от две други личности, борещи се за контрол. И така на повърхността излизаше ту едната, ту другата. Ту веселия и забавен Ивайло, който винаги е бил добре приеман, а всички са го чакали с отворена уста да каже поредната смешна глупост, ту киселия, свъсен и буреносен тип, на който всичко му е черно и наистина лесно може да олицетвори понятието хейтър. Този същият никога не би могъл да си представи, че ще седне да напише настоящия текст и не просто ще го напише, а ще го публикува така, че всички да го видят. Той е онова скрито его, което винаги съм искал да нямам, но което винаги е вземало превес през по-голямата част от живота ми.

Negativity? I got loads, be my guest

Най-лесното нещо на света за мен беше да видя негативите на нещо. Недостатъците, липсите, неправилно направените неща. Всичко с отрицателен знак. Естествено като дишането. Дълго време се заблуждавах, че е „професионално изкривяване”, но нищо такова то не е. С течение на времето това се задълбочаваше и се прехвърли във всички аспекти на ежедневието. В контактите ми с хора дори. Дори стигнах до там да се възприемам като уникален психолог, който определя битието и бъдещето на човека от пръв поглед или от първите няколко думи. Естествено, рядко имаше някой, който да не попадне в графата „зле”.

Всяко нещо в бита и ежедневието ми помагаше да се фокусирам върху негативния аспект на нещата. И така спиралата се въртеше ли въртеше. Година след година. Дразнеше ме всяко нещо. От кучешките лайна пред входа до невъзможността да се явя в точната секунда за определен ангажимент, понеже не съм преценил правилно трафика. Дразнех се на другите, дразнех се сам на себе си. Десетки, стотици пъти на ден. Джънк след джънк. Вътре в мен.

„В държава, в която се опитват да ти насадят примирение към заобикалящата те свинщина с малоумни простотии, като „бъди позитивен, виж колко вкусно е това лайно”, да си хейтър чисто и просто означава да запазиш разсъдъка си.”

Мислех си аз оправдателно. Без да осъзнавам, че всичко това има граници, отвъд които звучи нелепо.

I R improvement consultant

В един период от живота си, неотдавна, когато започнах наистина да усещам тежестта от негативността, опитах да канализирам оня, хейтъра. Опитах да го разбера и впрегна някак. Да намаля и позитивирам въздействието му върху мен и околните. Стигнах до извода, че след като ми е толкова лесно да виждам негативните аспекти на нещо, мога направя така, че да ги показвам на хората и да им казвам как да се справят с тях. Да обърна всичко това в бизнес, ако щете. Примерно „Много ти е безлична табелата на магазина, дай да я направим така и така” или „Не си си подредил правилно интериора, ако това дойде тук ще стане еди как си” или „Брато, знам че си се набил с една шапка пари за тоя сайт, обаче той просто за нищичко не става, трябва да започнем отначало”. Също като Бене.

„Хващах вече направения от някой друг дизайн, разписвах в един файл проблемите му и ги онагледявах с картинки, а после показвах моята безпроблемна версия на дизайна. Накрая изпращах това на собственика на сайта с неустоимото предложение, че ако ми се довери, ще приема каквато сума прецени.”

Само че излезе, че тия неща не били толкова лесни. Не е лесно да подходиш с посочването на недостатъците и да предложиш решение. Просто рядко се получава. Хората си обичат недостатъците. Имам предвид, аз самият обичах моите недостатъци и дълго живях в щастие с тях, нали така? Затова си зададох въпроса как бих се почувствал, ако някой дойде да ми каже какви са ми кусурите. Дефолтно – една майна за начало, пък после ще видим. Очевидно е. Остро навлизаш в пространството и статуквото на някой и очакваш да те приеме добре. Не става.

Скоро този етап приключи, а аз не успях да се превърна в improvement consultant. Останах си обикновен хейтър, макар винаги да съм отричал това.

В мен винаги е живял един стремеж за постоянно ровчене, чоплене и премисляне. Дали нещо не може да се направи по по-добър начин, да се случи по по-добър начин, изобщо да стане по-добре. Няма начин да няма начин всичко да може да се подобри. Хайде да почоплим това. Сега и онова. Да помислим кое как да сменим, да цъкнем, та да стане по-добре. В личния си живот също. Жалкото на тази картина е, че всичко това оставаше на етап чоплене и мъдруване. Без действие. Просто ангажиране на вниманието. Нон-стоп. Трескаво мислене без резултат. И ако знаете само колко натоварва и изморява това.

Да се излекуваме!

Лечението на всичките ми негативни преживявания се наричаше „бягство от реалността, затваряне в себе си и наливане с алкохол”. Вярвам, че на много от вас това е познато. Изглежда като логичния избор. Не изисква нищо. Моето бягство от света и реалността се изразяваше в игране на игри. Винаги съм обичал да играя игри. Дори така се случи, че наскоро ми се отвори възможността да започна работа по своя такава, но това е друга тема, която няма нищо общо с описваното тук. Та бягах си аз от реалността в игрите. Преди 5 години започнах да играя EVE Online и тя окупираше цялото ми свободно време. Повечето вечери прекарвах там. С виртуални хора, които не познавах, летейки с интернет космически кораби. Страхотно. Голяма част от любимите ми неща накуп – фантастика, пердах и сравнителна анонимност, която ми позволява да тролвам, псувам, храня и хейтя когото и както поискам. Какво повече да иска човек като мен за anger management?

“Ако можех, щях по 24 часа в денонощието да хвърча, да гърмя, да купувам и продавам и да се чувствам като Хан Соло. Ако има нещо, което винаги ме е натъжавало, то е осъзнаването на факта, че величествените сцени от фантастичните филми, каращи космите ми да настръхват, ще си останат само един блян. А аз толкова много исках да отида там…”

През цялото това време бутилките бяха спътника ми в живота. Обръщайки се назад във времето не мога да обхвана броя на годините, в които не съм спирал да пия. Всяка вечер. Изключение правеха единствено дните, в които съм бил на антибиотици, но едва ли се събират и 20 за всички тези години. Всяка вечер. Всяка вечер! Тик-так, тик-так. По минимум 3 бири, в последните години по минимум 4, когато имаше възможност, ставаха 5, а често и бяха допълвани от солидно количество ракия, уиски или вино, или всичко това накуп. Всеки божи ден. Няма уикенд, няма делник. Често съм се напивал като мотика. В пиенето мярка нямаше. А когато се напия, тъмната ми същност взимаше превес. Бързам да ви успокоя, моята тъмна същност беше предимно с вербални прояви.

Костенурката

Така си минаваха годините. Костенурката Ивайло беше изолирала добре черупката си. Животът минаваше покрай нея, подминаваше я, но вътре беше топло и уютно. И някак сигурно. Малко монотонно, да, но пък нямах и нужда от особено разнообразие. Лека-полека изрязах контактите си с живи хора. Лека-полека се отучих да живея реалния живот. Винаги бих предпочел да се затворя вкъщи и да играя с виртуалните си приятели, отколкото да положа усилието да изляза навън, да се видя с някого и да ми се случват някакви непредвидими неща. Сигурното приятно прекарване винаги е за предпочитане, казвах си. И до такава степен се затворих в този свят, че всичко външно, което се докосваше до мен по време на престоя ми там, дори с най-чисти емоции, предизвикваше спонтанен изблик на гняв.

Може ли жена ти да дойде да те гушне, докато ти играеш някаква си там игра, а ти да изръмжиш, че не искаш това да се повтаря, защото можеш да си изгубиш… интернет кораба. Може, хора мили. Може и още как. И то без нито миг замисляне. Без секундичка да спреш и да разсъдиш. Ей, пич, какво правиш бе? Ти нормален ли си? Я си оправи приоритетите. Не. Нищо такова. Години наред виртуалното беше uber alles. Все пак, туширах стреса и негативността на ежедневието с него, нали така?

Rage Against The Machine

Ако има нещо, което неизменно е съпътствало живота ми от ранна детска възраст до сега, то е гнева. Таен, явен, отприщен или прикрит, той е бил винаги част от мен. Гнева и цинизма. Както на много хора е известно, моя речник зачервява ушите. В ежедневието ми 100 „еба” под каквато и да е форма бяха нищо. Последвани от „педали”, „лайна”, „хуйове”, „путки майни” и всичко останало. А поводи за гняв и псувни в нашия свят има много, ако си настроен на вълната, на която аз бях. Дълго време смятах, че това разнообразие на езика е добро допълнително оформление към моя… имдиж? Стил? Бит? Култура? Дори не зная коя е думата, но то беше включено неизменно. Това бях „аз”. Всъщност, това беше онази, тъмната страна, която лека-полека окупираше все по-голяма част от времето ми и мен самия.

Down with the flow

Ако някой ви каже, че Ивайло се е борил за нещо, ще ви излъже. Ивайло от години изповядва философията на най-слабото съпротивление. Ако нещо изисква усилия, значи не си направил нещата като хората или предпоставките не са окей или просто не му е времето сега. Всичко трябва да се случва от самосебе си. Без борба. Животът не е борба. Животът е низ от случващи се събития. Борбата е за онези типове, на които тестостеронът им е в излишък. Аз такъв нямам. Дори дълго време се определях като асексуален. Определях се и като мързелив. Определях се и като човек, на който не му се занимава с нищо ново. Или не толкова с нищо ново, а с неща, които изискват усилие. Нещо да научиш, да вложиш повече време, труд, желание. Липсваше ми воля.

Заблудата в тази ми житейска трактовка обаче идваше не от другаде, а от перспективите пред човека и онова, което му се случва. Докато всичко е по течението, няма нужда от размисъл или смяна на нагласата. Докато не дойде моментът, в който да откриеш, че има нещо в живота, за което си струва да се бориш. Докато си изкъртиш ноктите, опадат ти зъбите и кожата ти се издере. Тогава разбираш, че си мислел по този начин просто защото до този момент не си приемал нищо за ценност в живота си. Всичко е било expendable.

Тихо, никой да не чуе, или същината на нещата

Наличието на онзи тъмния в мен имаше и други проявления. За да е свободна магистралата на негативните емоции, нещо друго трябваше да бъде потиснато. А тази магистрала е доста широка предвид колко събития има свързани с нея на ден. И онова, което пострада, бе целия останал емоционален спектър. Най-вече положителния. Не че това и слепите не са гу видели, а глухите не са го чули. Притъпените емоции се складираха някъде там дълбоко в някакъв душевен контейнер. Притъпените желания се игнорираха. Може и без тях. Пък и винаги има риск от нещо, нали така? Примерно да не се случи както си го планирал. Затова траем си и си караме с потока. Пасивно. Без много напън. Без много усилия. Ако някой предложи нещо, иди-доди, макар че костенурката може да го отхвърли въпреки всичко. На нея й се седи затворена в черупката си.

В смисъл, защо да купиш на жена си цвете, когато тя пак ще си е вкъщи с теб, пак ще сте заедно и ще е същото. Защо да я изненадаш. Защо да предложиш нещо ти, когато тя някак е разбрала вече, че „ти си такъв” и поема тази роля. Да, всичко е окей така, ти „просто си такъв” и това е. Take it or leave it. Но хей, човече, как не се сети за нещо, което Бене вече е казал по въпроса съвсем на място?

„Затова или си разведен, или жена ти охка под някой друг. Щото си take it or leave it.”

Но дори да не си take it or leave it стаените емоции са достатъчен праг. Възможно ли е да те е страх да кажеш на жената до себе си нещо по-драматично от „обичам те”? Възможно ли е да мислиш, че на онзи, за когото си женен, е някакво такова нереално да кажеш „любов моя”? А на кого да го кажеш тогава? Защо когато си искал да го направиш си се сдържал? Защо всеки път, в който си искал да се гушнете голи и просто да постоите залепени един за друг те е било страх да й го кажеш? Години наред! Какъв ненормален, имбецилен бастун-психопат с тежки душевни увреди трябва да е човек?! Познайте от първия път.

Вярвате ли в промяната?

Има два типа промяна. Външна и вътрешна. Опит за външна промяна е група приятели да се опитват да съветват един от тях – наркоман, че трябва да спре. Друг пример е в една връзка хората да се опитват да си налагат един на друг своя мироглед. Тази промяна е обречена на неуспех. Наркоманът ще умре от свръхдоза въпреки всички старания на приятелите му, а двамата ще стигнат до момента, в който налагането на промени просто няма да бъде повече приемливо.

Има 1-2 неща в живота си, за които съм търсил външна промяна. Освобождаването от негативизма, например. Излекуването на астмата също. Ходих по всевъзможни места, говорих с всевъзможни хора. Все нещо започваше, даваше мъничък резултат и спираше да действа. А в мен се надигаше все по-голямо и по-голямо недоволство от липсата на ефект. И продължавах да търся новото гуру, което да ме светне веднъж завинаги как стават тия неща. Да махне от мен този товар. Някой друг трябваше да го направи, аз нямах сили, възможност, капацитет, ако щете. Медитации, интензивно дишане, хипноза, масажи, хомеопатии, какво ли не опитах. Мислих дори някой ден да си стегна багажа за Тибет. Какво бих открил там не беше ясно, но ми се виждаше като логична последна крачка. Не виждах изход и решение.

После всичко се промени. Един ден витаещите призраци на всичко описано до тук се материализираха в реалност от настоящето. Оказа се, че костенурката, която се е носила по потока с гнева, цинизма и хейтърството си, без да споделя същинските си емоции, се е отдалечила от онова, което е имала до себе си, без да го съзнава. И изведнъж е на път да загуби всичко.

„Оная твоята духовната поне не те ли научи на това? На най-простото от всички неща в живота. Че допускаме грешки и трябва да приемаме последствията от тях. Не да ревем и да се вайкаме!”

Когато нещо такова се казва отстрани, винаги звучи лесно. В действителност няма как да е лесно. Няма как да игнорираш първоначалното. Болката, обидата, фактът че това изобщо се случва. Ей така, от нищото. В иначе чудния свят, в които си мислиш, че живееш. На теб! Защото ти си оня бе, готиния. Същия, в който тази жена беше влюбена години наред и на който казваше, че никога няма да се разделят. И за който тези думи значеха, че може да продължи спокойно в същия дух и всичко ще е тип-топ.

След това идва усещането за безпомощност и удавянето на всичко в рев.

След като и това поотмине, идва нещо друго. Осъзнаването. Не знам при вас как е, а и на мен много отдавна не ми се беше случвало нищо такова, но съм сигурен, че в процеса на осъзнаване има намесени два основни мотива.

Първия е вкопчването в познатото, нежеланието за промяна, невъзможността да предвидиш и изиграеш бърза партия шах с живота си занапред. Навикът. Трудно и куцо е човек да си променя навиците по принцип. За много хора навикът е единствената движеща сила в живота. За мен отдавна не е така. Аз започнах да изповядвам принципа си на емоционалните заряди в една връзка.

Представете си два балона. А и Б, които носят в себе си Х единици положителна емоция. Те олицетворяват двама души в една връзка. Тези два балона се реят в една координатна система. Нагоре е +, надолу е -, а малко преди края на отрицателната скала има една черта. Тя се нарича Point of no return. Върху нашите два балона оказват влияние един тон външни фактори. Положителните ги издигат, отрицателните ги спихват. Когато под въздействие на негативни фактори балон А започне да губи емоционалния си заряд и да потъва към нулата или дори в минусовата част, балон Б прави всичко възможно да го върне обратно, отделяйки директно от своите единици положителна емоция, с които компенсира изпълването на балон А с негативна. Така за да компенсира падането на балон А, балон Б също слиза надолу по скалата, но най-малкото, което ще направи, е да спре падането на А. Което е и най-нормалното и очаквано нещо в истинската връзка. Друг е въпроса какви ще са следващите външни фактори, които ще окажат въздействие върху двата балона и това не може да бъде предвидено, но моят опит сочи, че след като балон А е бил спасен от падане, той рязко намира пътя нагоре и издърпва обратно балон Б, отделяйки от новопридошлите единици good vibes. Ако обаче се случи така, че балон Б не съумее да извади балон А със своите заряди от минусовата скала и балон А премине в зоната на Point of no return, е необходим мощен външен стимул за издигане и на двата балона. Тези стимули могат да са много и варират във всевъзможни граници. Най-честият такъв стимул е амбицията на двата балона отново да се реят заедно на повърхността и по-силната воля на единия да го направи, след което да издърпа и другия.

При този принцип навик просто не може да има. Навикът би накарал и двата балона да се сринат в зоната на Point of no return и да си останат там. Нещо, което дори с хейтъра вътре в мен, никога не е било опция в живота ми.

Сега нека поговорим за втория мотив на осъзнаването. Предполагам той се случва рядко и за наличието му са необходими определени предпоставки. Нарича се катарзис. Има различни проявления в различна среда. Преживявал съм го веднъж по време на ролева игра преди години. Три дни треперех.

Но този път катарзисът бе друг. Той се случи с избухването на бомба вътре в мен. Мога с чиста съвест да я нарека Големия взрив. Изненадващо за мен самия нещо така гръмна, че всички окови, ограничения, табута, догми, бариери в съзнанието ми изчезнаха. Нагнетяваната маса положителни емоции намери пътя си навън, изби кочината и пръсна на пух и прах магистралата от негативизъм, която я беше потискала толкова дълго. Заедно с магистралата излетя и оня, хейтъра, дето толкова години беше вътре в мен.

„Давам аз газ, и така го изпращях единия, че излетя като ракета от моста. Все едно реактивен двигател в задника имаше!”

Да, онзи стария Ивайло излетя като ракета през моста, който разделя „преди” и „след”. Излетя и няма да се върне. А сега тук седи онази потискана негова същност, която най-накрая е свободна да казва, чувства и демонстрира емоциите си в тяхната цялост. Тази същност, която е пулсираща супернова от любов и доброта, която иска да бълва и да бълва, и да бълва. Тази същност, която сега няма търпение да направи всички толкова дълго отлагани промени в живота си, а през главата й всеки миг минават хиляди неизказани думи и несподелени емоции. И която никога повече не би си позволила да стаи заветното „любов моя” към човека до себе си. Този мил, единствен на света, приказен човек. Да го погали когато му се иска или просто да го погледа с насълзени очи, защото сега вече, когато няма бариери, окови и пречупване през някаква безобразна сива призма, осъзнава колко много го обича. И как ще го обича. Дори след 10 години. Или след 50. Дори и отвъд. И няма сила, която да я накара да се чувства по друг начин.

Ето го и кристалното разбиране, че това е всичко, за което трябва да се бориш. Че това не е просто някаква авантюра, с която и без която живота си върви. Че това са години, в които макар всичко горно да е истина, също е истина, че тези двама души никога не са се скарали, никога не са се нагрубили. Че различията им не са големи, че балоните им не са се отдалечили много и се изисква мъничко усилие и доверие, за да е всичко отново наред. Че имат нещо много важно общо, което ги свърза по неописуем начин – прекрасното им малко съкровище. И ще бъде най-най-най-страхотното нещо на света, ако тримата останат заедно и дадат на новия, светъл Ивайло възможността да им покаже кой е бил всъщност през цялото това време. Нещо, което той трескаво се опитва да навакса.

Обичам те безкрайно, любов моя. Единственото ми желание е да изливам избухващите всеки миг в мен положителни емоции в балона ти, докато отново полетим заедно все по-нагоре и по-нагоре. Моля те с цялото си ново, искрящо сърце, позволи ми да ти дам всичко от себе си. Вие, миличките ми двама сте всичко, за което си струва да се живее.

А вас, мили хора, ако изведнъж ви залипсва онзи предишния Ивайло, съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам. Никога повече няма да го видите. Този е нов. Той е тук. И светът е вече друг. Много по-добър. И знаете ли кое е най-интересното. Астмата ми също изчезна. Обичайте се и бъдете добри. Друго не мога да ви помоля.